Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Аз съм химера в човешко тяло, Лиссет. Мислех, че досега си го разбрала.

- Тя отлично го разбира, нали така, войнико? - Това беше Тиаго, полуобърнат към жената ная с предупредителен поглед. После ще я разжалва, помисли си Кару. Вълка беше повече от ясен, когато преди началото на съвета ги предупреди, че трябва да представляват единен фронт, каквото и да става. Сега все едно каза на Лиссет, че не е спазила заповедта му.

- Тъй вярно, сър - отвърна Лиссет, съвсем разумно върнала си почтителния тон.

- Да оставим хората настрани - продължи Кару, - какво ще стане с нас? Колко ще загинат?

- Колкото трябва - отвърна й от другия край на масата Лираз и на Кару й се прищя да раздруса тази величествена ледена царица, този ангел на смъртта.

- Ами ако не се наложи никой да умира? - попита тя. - Ами ако има друг начин?

- Да бе - отвърна Лираз с отегчен вид. - Защо просто не отидем и не помолим Яил да си ходи? Бас ловя, че ако кажем вълшебната думичка „моля“...

- Не това имах предвид - озъби й се Кару.

- А какво тогава? Друга идея ли имаш?

Кару, естествено, нямаше друга идея. Изръмжаното с неохота признание - „Още не“ -прозвуча горчиво.

- Сигурна съм, че ще ни уведомиш, ако измислиш нещо.

Ах, този неин пронизващ поглед, този сардоничен, пренебрежителен тон. Кару усети омразата на ангела като плесница. Заслужаваше ли го? Стрелна с очи Акива, но той не гледаше към нея.

- Приключихме с това - обяви Тиаго. - Воините ми се нуждаят от почивка и храна, а ни чака и възкресяване.

- Излитаме призори - каза Лираз.

Никой не възрази.

И това беше всичко.

Както си помисли след разпускането на съвета Кару: предизвестие за Апокалипсис.

Или пък... може би не. Докато наблюдаваше как Акива си тръгва, без дори да погледне към нея, продължаваше да се пита що за искра беше проблеснала в погледа му; не разчиташе обаче нито на него, нито на друг да се застъпи за света на хората. Колкото до нея самата, тя не се предаваше толкова лесно. Все още й оставаше известно време.

Не много, но поне някакво. Което никак не беше зле, нали така? Трябваше само да измисли някакъв план за отлагането на Апокалипсиса и да убеди тези мрачни и закоравели в битките воини да го приемат. През следващите... има-няма дванайсет часа. Като в същото време се намира в дълбок транс, опитвайки се да възкреси колкото може повече души.

Защо пък, не е кой знае каква работа.

ПРИШЕСТВИЕТО + 24 часа

25. Ти, в множествено число

След съвета Акива се оттегли в стаята, която беше избрал за себе си, и затвори вратата.

Лираз се задържа отвън и се заслуша. Вдигна ръка да почука, но после я остави да падне. Стоя така близо минута, а по лицето й се мяркаха ту копнеж, ту гняв. Копнеж по времето, когато от двете й страни бяха изправени нейните братя. Гняв, загцото вече ги нямаше и загцото изпитваше нужда от присъствието им.

Чувстваше се... незащитена.

Хазаел от едната страна, Акива от другата; те винаги са били нейните братя. В битка, естествено. Обучаваха се тримата заедно още от петгодишни. В моменти на съвършенство се сражаваха като едно тяло с шест ръце, общ разум и гърбовете им никога не оставаха оголени към врага. Но не само в битките - вече го знаеше - двамата й служеха за укритие, изправени като две стени, между които намираше убежище. Случваше се и в моменти като този. Сега, когато Хазаел вече го нямаше, а Акива живееше в някакъв свой свят, тя усещаше как вятърът я брули от всички страни, сякаш всеки момент ще я разпилее на части.

Тя не би се молила за близост. Не би трябвало да се моли и я болеше, че Акива очевидно не се нуждаеше от онова, от което тя имаше нужда. Как можеше да се затвори със собствената си скръб и страдание и да я остави отвън?!

Тя не почука на вратата му, а изопна рамене и продължи нататък. Нито знаеше къде отива, нито я беше грижа. Така или иначе, всичко останало беше просто пълнеж - до секундата, в която ще опре меча в гърдите на чичо си и бавно, много бавно ще го забие.

Нищо не можеше да предотврати това, нито човеците с техните оръжия, нито неистовата тревога на Кару, нито жалбите за мир.

Нищо.

Акива не скърбеше. Образите, които го преследваха - трупът на брат му, как Кару се смее заедно с Вълка, - бяха заключени зад девет врати. Сега очите му бяха затворени, а лицето спокойно като при сън без сънища, но той не спеше. Нито пък беше съвсем буден. Намираше се на място, което откри преди години, след Булфинч, докато се възстановяваше от раните, които би трябвало да го умъртвят. Макар да не умря и даже възстанови напълно ръката си, раната в рамото така и не престана да боли, дори за миг, и ето там беше той сега.

Намираше се вътре в болката, на мястото, където твореше магия.

Не сиритхар. Онова беше нещо напълно различно. Всяка друга магия, която правеше целенасочено, той постигаше - или може би намираше - тук. Отначало беше като да минава през някакъв люк към най-тъмните нива на собственото си съзнание, но с течение на времето, колкото по силен ставаше и колкото по-надълбоко проникваше, усещането му за пространство се разшири и той започна да се събужда след това замаян, загубил ориентация, сякаш се завръщаше от някакво далечно място.

Дали правеше магия, или я откриваше? Дали се намираше дълбоко вътре в себе си, или пък се отделяше от себе си? Това не знаеше. Той всъщност нищо не знаеше. Тъй като нямаше никакво обучение, Акива се ръководеше единствено от инстинкта и надеждата, а тази нощ минута по минута, той подлагаше на изпитание и двете.