Выбери любимый жанр
Оценить:

Сънища за богове и чудовища


Оглавление


45

Исса кимна.

- Добре си я спомням. Дълго я обсъждахме, след като си тръгна.

Тогава Кару беше нарисувала двама мъже със зверски вид, седнали един срещу друг на една маса, а пред всеки от тях имаше огромна паница с... хора. Сгърчени дребни крайници, сгърчени дребни личица. Мъжете бодяха с вилици - всеки в паницата на другия, - освирепели от глад, пъхайки хапка след хапка от хора в зейналите си усти.

- Идеята ми беше, че който пръв изпразни паницата на другия, печели войната. Нарисувах това още преди да разбера за съществуването на Ерец, за войната тук или пък за ролята на Бримстоун в нея.

- Душата ти е помнела всичко - каза Исса. - Дори съзнанието ти да не е знаело.

- Възможно е - допусна Кару. - Все за тази рисунка си мислех по време на военния съвет и какъв е нашият дял във всичко това. Ние мамим. Постоянно пълним паниците, а чудовищата непрекъснато бодат с гигантските вилици вътре - благодарение на нас за тях винаги има ядене. Никога не губим, но и не печелим. Само дето постоянно умираме. Това ли е нашата работа?

- Това правим - поправи я Исса, поставяйки хладната си ръка върху нейната. - Сладко момиче - каза. Толкова беше прелестна, с лице като ренесансова мадона. - Знаеш, че Бримстоун имаше много по-големи надежди за теб.

В езика на химерите местоимението ти имаше единствено и множествено число и сега Исса използва множественото число. Бримстоун имаше много по-големи надежди за теб, в множествено число.

За теб и Акива. Кару помнеше Бримстоун да й признава - на нейното Мадригал-аз, в тъмничната килия малко преди да я екзекутират - как единственото, което го крепи да си върши работата век след век, е вярата, че така помага на химерите да не изчезнат от лицето на света... „Докато светът не се преправи.“ Сега Кару полека го повтори, като ехо на онова, което той й каза тогава.

- Той самият не можеше да го постигне - каза Исса, също толкова полека. - Както и Войнолюбеца. Тиаго със сигурност никога не би успял. Но ти би могла. - Отново ти в множествено число.

- Не зная как да го постигна - каза тя на Исса, сякаш споделяше с нея ужасна тайна. - Ето ни сега тук, химери и серафими, уж заедно, но не същински. Те все още жадуват да се избият едни други и някой ден може да го направят. Това изобщо не е един нов свят.

- Вслушай се в инстинктите си, сладко момиче.

Кару се изсмя, смехът й излезе треперлив от изтощение.

- Ами ако инстинктът ми подсказва да ида да се наспя и да се събудя чак когато всичко това е приключило? В двата свята отново има ред, порталите са затворени, всеки е от правилната страна, Яил е победен и няма повече война.

Исса само се усмихна.

- Едва ли ще искаш да проспиш всичко това, любима - каза. - Живеем в изключителни времена. - Усмивката й отначало беше угодническа, после стана дяволита. - Или поне ще бъдат, когато ти изнамериш начин да ги направиш такива.

Кару я плесна леко по рамото.

- Страхотно. Благодаря. Изобщо не ме притискаш.

Исса я придърпа в прегръдката си и тази прегръдка беше като хилядите други преди това, които винаги успяваха да й влеят сила - сила, произтичаща от вярата на другите в нея. Бримстоун също й вярваше.

Но дали Акива все още имаше вяра в нея?

Кару изпъна рамене. Почти бяха стигнали „покоите на възкресителя“ - стаите, избрани от Зузана и Мик. През отворената врата зърна зеленикаво проблясване на факлите от скол. Откъм

далечния край на скалната пътека долиташе шумът на войнството и лъхаше на готвене и гозба. Земни зеленчуци, кускус, тънки питки и последните от кльощавите марокански пилета. Миришеше приятно и Кару реши, че не е само загцото умира от глад. Това я наведе на една мисъл.

Вслушай се в инстинктите си? А защо не по-добре в това, което й подсказва стомахът? То не беше някакъв план нлн разрешение на проблема; просто дребна идея. Колкото бебешка стъпка.

- Кажи на Зузе и Мик, че веднага се връщам - каза тя на Исса и тръгна да търси Вълка.

26. Кървене и разцвет


Някъде около седем сутринта, повече от двайсет и четири часа откакто се беше събудила с писък, Елиза се поддаде на изтощението и се гмурна право в съня.

Той започна както обикновено с небето. Във всеки случай беше небе. На пръв поглед обикновен син простор, поръсен с облаци - нищо особено. Но в съня си Елиза знаеше нещо повече от това. Усещаше го и го разбираше, както често става в сънищата - без да му мисли много-много или да се съмнява. Това не беше плод на нейната фантазия или измислица, не и докато беше част от него. Сякаш се разхождаше покрай граничната бразда на познатата част от своето съзнание, преминавайки постепенно на някакво по-дълбоко и непознато, но не по-малко реално ниво.

Първото, за което си даде сметка Елиза, бе, че това небе е специално и че е много, много далечно. Не далечно като Хаити. Нито като Китай. Толкова далече, че не се поддаваше на определение чрез обичайното й познание за вселената.

Тя го гледаше, сдържайки дъха си, в очакване нещо да се случи.

Надявайки се да не стане.

Страхувайки се, че няма да се размине.

Също като разкаяние, думите надежда и страх бяха напълно неуместни да се опише интензивността на чувствата в съня. Обикновените надежда и страх бяха нещо като аватари на тези тук - просто предъвкани превъплъщения на толкова чисти и ужасяващи емоции, които биха ни смазали в реалния живот, биха оголили съзнанието ни и биха ни довели до лудост. Дори в съня усещането на Елиза бе като че всеки момент ще се пръсне - жестоко, непоносимо напрежение от това очакване.

3

Жанры

Деловая литература

Детективы и Триллеры

Документальная литература

Дом и семья

Драматургия

Искусство, Дизайн

Литература для детей

Любовные романы

Наука, Образование

Поэзия

Приключения

Проза

Прочее

Религия, духовность, эзотерика

Справочная литература

Старинное

Фантастика

Фольклор

Юмор