Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Явно и Зузана се усещаше по същия начин.

- Заменям кралство за кофеин^! - избъбри тя и протегна молитвено ръце към тавана.

Но когато след малко се появи Исса, понесла чай, изобщо не се почувства благодарна.

- Кафе, имах предвид кафе - провикна се към тавана тя, сякаш вселената беше келнер, объркал поръчката й.

Въпреки това изпиха чая, оценявайки мълчаливо свършената работа. Девет тела; единственото, което им оставаше сега, бе да им вдъхнат душа. Кару отстъпи на Зузана и Мик да го направят, загцото ръцете й трепереха н всяко движение изпращаше по тялото й вълна от болка н спазъм. Тя се облегна на стената до Тнаго и се загледа как Зузана минава покрай редицата новосъздадени тела, поставяйки върху челото на всяко от тях конусовидно парче тамян.

- Прати ли поканата - попита тя Вълка.

Той кимна.

- Те я обсъдиха и най-накрая приеха. Но да знаеш, че се постараха да изглежда все едно ни правят услуга. С неохота приемаме да споделим храната ви, но не очаквайте да ни се услади.

- Това ли казаха?!

- С не толкова много думи.

- Хубаво - каза Кару. - Правят го от чиста гордост. Може и да не го покажат, но определено ще им се услади.

Това беше нейната дребна идея, малката бебешка крачка: да нахрани серафимите. Някой, Елион или Бриатос, се изпусна по време на военния съвет, че извънбрачните вече са привършили оскъдните запаси от провизии, които успели да вземат със себе си при внезапното и прибързано напускане на гарнизоните из различните части на империята. Общото угощение - близо триста гърла - щеше да довърши и провизиите на химерите, но това беше жест на солидарност в името на съюза. Заедно ядем и заедно ще гладуваме. Във всичко сме рамо до рамо.

А един ден може и да живеем заедно. Просто като обитатели на един споделен свят. Защо пък не?

Щракване на запалка - малка червена пластмасова запалка с нарисувана на нея карикатурна физиономия, напълно неподходяща за отговорното й предназначение, без да се смята колко не на място изглежда в този свят - и Зузана запали един по един конусите тамян върху всички тела. Мирисът от тамяна на Бримстоун за ревенантите изпълни скалното помещение и първо Утем, а после и останалите оживяха.

В Кару се бореха смесени чувства. Изпита гордост: заради себе си и заради Зузана. Телата бяха умело изработени, силни и внушителни, а не чудовищни на вид и с неестествени размери, каквито бяха възкресените от нея в казбата. Тези много повече се доближаваха до стила на Бримстоун и тя усети вълна от носталгия и копнеж пюо него.

И горчивина.

Ето че отново пълни паниците. Още месо за острите зъби на войната.

Като обикновени обитатели на един споделен свят, беше си помислила само преди миг, а сега, докато ги наблюдаваше как се връщат към живот, се питаше: възможно ли е това някога да стане?

28. Блудница на ангел, любовник на звяр

Както заедно бяха превели своето войнство по внеслия се скален проход към отдалеченото селище, така сега Кару и Тиаго го върнаха обратно. Извънбрачните вече ги чакаха, изпълвайки с гласовете си главната пещера, определена за място на срещата. Разположили се бяха - доста подозрително - в най-отдалечения край, предоставяйки останалата част на химерите. Заедно, но не съвсем - сякаш през средата на пещерата беше прокарана разграничителна линия.

Донесоха храната: големи купи кускус със зеленчуци, сушени кайсии и бадеми. Малкото останало пилешко месо беше равномерно разпределено на дребни парчета отгоре и почти се губеше сред останалите съставки на ястието, но поне ароматът му го овкусяваше; имаше и хлебни питки, изпечени върху горещ камък - купища хляб, каквито Кару не беше виждала на едно място през живота си. Колкото и много да изглеждаше хлябът обаче, бързо свърши, а гозбата - още по-бързо.

- Знаеш ли какво ще ни дойде отлично сега? - прошушна Зузана, когато тропането на лъжици о съдовете почти утихна. - Шоколад. Никога не предлагай съюз без шоколад.

Кару се съмняваше, че при отредените им сурови условия на живот извънбрачните често са се радвали на десерт.

- Но тъй като шоколад няма - обади се Мик, - какво ще кажете за малко музика?

Кару се усмихна.

- Мисля, че идеята е страхотна.

Той вдигна цигулката и взе да я настройва. Кару търсеше с поглед Акива още с пристигането си в голямата пещера, макар да го правеше скришом. Него обаче го нямаше и тя не знаеше какво да си мисли. Не виждаше и Лираз; погледът й обхождаше няколкотостотин непознати лица на ангели, до едно затворени и мрачни. Което не беше кой знае колко изненадващо - все пак се намираха в навечерието на Апокалипсиса, - но не беше и никак утешително. Кару усещаше, че разведряването е толкова ефимерно, колкото беше и при тяхното пристигане и че воините тук биха си прерязали гърлата със същата бързина, с която доскоро разчупваха хляба.

Мик започна да свири и серафимите наостриха уши. Кару ги наблюдаваше, оглеждайки едно по едно свирепите им красиви лица, опитвайки да вникне в техните души. Стори й се, че музиката постепенно ги увлича. Изражението им не се промени видимо, но сякаш атмосферата в пещерата се смекчи. Все едно долови продължителна и дълбока въздишка, която сне напрежението от няколкостотин плещи.

Призори щяха да отлетят обратно към света на хората. Какво ли ще се случи там, питаше се тя. Как ли се е представил Яил, как ли е бил приет? Дали сега хората се надпреварват да го снабдяват с оръжие? И дали са започнали вече да му показват как да го използва? Или пък са го приели скептично? Сигурно ще има и такива, но кой от тях ще надделее? Кой винаги е бил по-гръмогласният? Праведните.