Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Мик беше приседнал върху един камък със склонена над цигулката глава и мелодията му сега звучеше по-различно, отколкото в казбата. Там се въздигаше към небето. Тук кънтеше.

Тук тя беше попаднала в капан, също като сърцето на Кару.

Усети как Зузана скланя глава на рамото й. Исса седеше от другата й страна, спокойна и бдителна, а Вълка лежеше изпружен отпред, подпрян на лакът край огъня. Изглеждаше умиротворен. Все така изискан, все така прекрасен, но без да е жесток, без да е заплашителен, сякаш обичайната стойка на откраднатото му тяло постепенно се променяше отвътре. Кару вече съзираше първите знаци на неговата възвисяваща се красота, замислена за това как изкуството на Бримстоун се слива с душата на Зири. Този пред нея нямаше вече нищо общо с Тиаго. Онова чудовище беше изчезнало завинаги и ако някой имаше способността да заличи следите му, това беше само Зири.

Но не е зле той да стои нащрек и да не се отпуска толкова. Кару набързо огледа обкръжилото ги войнство химери - особено внимаваше за бдителния немигащ поглед на Лиссет. Не я зърна сред останалите. Ниск беше тук, не и неговата партньорка, а той просто зяпаше огъня.

Кару усети погледа на Вълка, но не му отвърна. Очите й бяха притегленн като с магнит към друго място - към отсрещния край на пещерата и Акива. Акива. Акива. Само още веднъж ще си позволи да погледне натам. Сдържаше дъха си и сякаш сърцето й спря да бие, докато си даваше още малко време, преди да погледне. Приличаше на една стара игра от детството, когато,

издишайки, си мислеше: ако и този път не ме погледне, значи съм го изгубила.

Тази мисъл върна ехото на предишното отчаяние. Пламъче, угасено с писък.

Тя вдигна очи и погледна към отсрещния край на пещерата. И към...

... Един жив огън. На това приличаха очите му, които приветстваха нейните; пламък, който опърли въздуха помежду им. Той гледаше нея. Макар и от такова разстояние, въпреки всичко, което ги делеше - химери, серафими, живи и мъртви, - тя почувства този поглед като докосване.

Като слънчеви лъчи.

Те се гледаха. Гледаха се и всеки друг можеше да ги забележи. Всеки можеше да види. Блудницата на ангела, любовника на звяра.

Тогава нека гледат.

Това беше лудост и страст, но след всичко случило се Кару вече не можеше да си наложи да отклони поглед. Очите на Акива бяха огън и светлина и тя искаше да бъде така завинаги. Утре -Апокалипсис. Сега - слънце.

Акива пръв отклони поглед. Изправи се и заговори тихо на ангелите около себе си; дори когато тръгна да излиза от пещерата и се задържа за кратко под високия свод на скалния коридор, пак не я погледна, но въпреки това Кару го разбра. Той искаше тя да го последва.

Тя, разбира се, не можеше да тръгне след него. Щяха да я видят. Пещерите от онази страна бяха на разположение на извънбрачните и макар Лиссет да я нямаше - къде ли всъщност се губи? - имаше още много химери, които не я изпускаха от поглед.

И въпреки това трябваше да опита. Мисълта, че Акива ще я очаква напразно, й беше непоносима. Това можеше да е последният им шанс.

- Отивам да поспя - каза, изправяйки се с прозявка - отначало уж беше престорена, но после стана истинска - и напусна пещерата през срещуположния изход, който водеше надолу към селището на химерите.

Обаче щом се скри от погледите на останалите, направи заклинанието и прекоси обратно пещерата, невидима, тихо прелитаща над главите на двете армии с разтуптяно сърце, търсейки Акива.

29. Сбъднат сън

„Всичко може да е различно - каза Кару на Зири точно преди началото на военния съвет. -В това е целият смисъл.“

Мигар точно в това беше целият смисъл? Един свят, в който Кару ще може да е със своя любовник? Забелязвайки погледа, който си размениха двамата с Акива в пещерата, Зири вече се питаше дали заради това беше пожертвал своя собствен живот.

„За всички нас“, беше казала тя.

И за него ли? Какво би могло да се промени за него? Все някой ден ще се освободи от това тяло, независимо дали ще бъде възкресен, или ще изчезне завинаги. Рано или късно, това чака всекиго.

Видя как Акива си тръгва и не се учуди, когато малко след това и Кару стана да си ходи. Макар и поотделно и през срещуположни изходи, той не се съмняваше, че двамата скоро ще се намерят. Пак се върна в спомените си към бала на Войнолюбеца преди толкова много години и към онова, което видя тогава. Макар да беше още момче, всичко му стана ясно като бял ден: как виещото се тяло на танцуващата Мадригал отбягваше тялото на Вълка, но беше привлечено от странника. И макар че сложната верига от връзки и закономерности в света на възрастните тогава още беше загадка за него, той долови същината - неговия първи, подобен на ароматен полъх, екзотичен, опияняващ... уплах.

Интригите на възрастните вече не бяха загадка за него. Затова пък все още бяха опияняващи и плашещи и докато наблюдаваше как Кару и Акива се изнизват един подир друг, Зири отново се почувства като малко момче. Самотно. Забравено.

Сигурно винаги щеше да се чувства така, когато е до нея, независимо на каква възраст са и какви тела обитават.

На входа - там, откъдето си тръгна Кару - се появи някаква фигура; за миг си помисли, че тя се връща, но не излезе прав. Това беше Лиссет.

До този момент Зири не беше забелязал липсата на жената ная и първото му полуосъзнато чувство беше на разочарование - от самия себе си. Истинският Вълк щеше отдавна да е усетил, ако някой от неговите войници отсъства. Това чувство обаче бързо се разсея, когато забеляза изражението на Лиссет. Нейното лице в най-добрия случай имаше неприятен вид - широко, с груби черти и ограничен запас отблъскващи изражения, които варираха от лукавство до злоба, но сега тя му се видя... като покосена.