Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Само това не, господарю мой. О, бичувай ме, изтезавай ме, но каквото и да правиш, моля те на колене, умолявам те, не ми давай покой!

Разполовеното лице на Яил се сгърчи от ярост и той толкова силно стисна челюсти, че белегът му побеля, а останалата част от лицето стана пурпурночервена. Значи беше схванал. Това си мислеше Разгут, все още заливайки се от смях, докато Яил забиваше с ритници в тялото му стоманените носове на сандалите си, причинявайки му болка след болка, цяла поредица от болки, същинска династия от болка. Това беше моментът, в който Яил най-сетне проумя, че не той владее положението. Не можеше да убие Разгут; имаше нужда от него. От една страна му трябваше, за да превежда от и на човешките езици - да, - но и заради друго: да му разтълкува хората, та да може да вникне в тяхната история, политика и психология и след това да си състави стратегия и реторика, с които да ги омае.

О, да, сега можеше да го рита колкото си ще и Разгут тихо ще скимти от болка цяла нощ опитвайки се да я приспи като пеленаче, а на сутринта ще преброи синините, ще мобилизира проклетията си и ще се яви усмихнат, все така единствен помнещ всичко, което останалите са забравили; неща, които никога не би трябвало да се забравят, и най-важната причина - о, звездни богове, най-прекрасната и ужасяваща причина, - поради която Яил би трябвало да остави на мира стелианите.

- Аз съм Разгут, Трижди падналият, най-окаяният сред ангелите - взе да припява той на смесица от човешки езици, от латински през арабски до иврит и обратно, редувайки ги със стенания при всеки пореден ритник. - И знам какво е страх! О, да, знам също така какво са зверовете. Ти си мислиш, че ги познаваш, но не е така, а тепърва ще ги познаеш, о, ще ги познаеш, о, ще ги познаеш. Ще ти дам твоите оръжия и ще ги доставя бързо и ще се смея, когато ме убиваш, така, както се смея сега, когато ме риташ, и ти ще чуеш ехото на моя смях в края на всичко това и ще разбереш, че съм могъл да те спра. Могъл съм да ти кажа.

Не прави това, о, не, само това не, можеше да му каже. Или всички ще умрат.

- И може би щях да го направя - добави на езика на серафимите, - ако беше по-милозлив с това бедно осакатено създание.

36. Единственият невидиотен на планетата

- Привет, кралю Морган - поздрави Гейбриъл, надничайки в лабораторията. - Как се чувства единственият невидиотен на планетата в този чуден ден?

- Майната ти - отвърна Морган, без да откъсва поглед от компютъра.

- Чудесно - откликна Гейбриъл. - Моето утро също е прекрасно. - Той пристъпи няколко крачки навътре и се огледа. - Виждал ли си Близа? Не се е прибирала.

Морган се изсекна. Поне това беше най-сходното фонетично определение на звука, който излезе от носа му: секнене.

- Ъхь, видях я. Гледката на спящата с раззината уста Близа направо ми съсипа деня.

- О! - възкликна Гейбриъл, самото доброжелателство и добро настроение. - Не, едва ли това го е съсипало. Той сигурно е бил обречен още от мига на събуждането, когато си разбрал, че приятелите и всеобщото възхищение са само сън и отново си пак същият.

Морган най-после се извърна да го удостои с кисело внимание и гневен поглед.

- За какво си дошъл, Единджър?

- Мисля, че ти казах. Търся Елиза.

- Която очевидно не е тук - сопна се Морган и пак се обърна. За малко да натърти с цялата си злонамереност, че най-вероятно вече не е и в страната, отбелязвайки очарователно, че явно на нейното отсъствие се дължи необичайната свежест на въздуха, когато Гейбриъл отново заговори.

- Телефонът й е у мен - каза. - Забрави го вкъщи и получи поне милион съобщения. Честно казано, не предполагах, че някой може да оцелее толкова дълго без телефона си. Сигурен ли си, че е добре?

И тогава изражението на Морган Тот се промени. Той все още седеше с гръб, така че Гейбриъл можеше да зърне само отражението му в екрана на компютъра, ако си беше направил този труд, но той никога не обръщаше особено внимание на Морган Тот.

- Замина нанякъде с проф. Чодри - отвърна Морган с обичайния си кисел тон, но в изражението му сега се прокрадна лукавство и студена зложелателна алчност. - Скоро ще се върнат, така че може да оставиш телефона.

Гейбриъл се поколеба. Подхвърли телефона в дланта си и огледа помещението. Жилетката на Елиза беше преметната на стола пред единия от секвенсерите.

- Хубаво - каза най-накрая и направи няколко крачки, за да остави телефона край стола с жилетката. - Ще й кажеш ли да ми прати е семе с, когато си го вземе?

- Непременно - отвърна Морган и Гейбриъл за секунда се поколеба край вратата, изненадан, че дребният никаквец изведнъж е станал толкова сговорчив.

Точно тогава обаче Морган продължи.

- И гледай да не дишаш, докато не получиш съобщението й.

Гейбриъл само подбели очи и си тръгна.

Морган Тот прояви необичайно самообладание. Изчака пет минути, цели пет минути -триста незабележими отскачания на голямата стрелка на часовника - преди да заключи вратата и да сграбчи телефона.

37. Потънали в блаженство

- Сигурна ли си, че ще можеш да го направиш? - обърна се към сестра си Акива с набраздено от грижа чело. Намираха се в пещерата при входа, където само ден по-рано двете армии за малко щяха да се изтребят взаимно. Сега гледката пред тях беше... доста по-различна.

- Кое - да прекарам няколко дни в компанията на твоята любовница ли? - отвърна Лираз и вдигна поглед от колана с ножницата и меча, който закопчаваше в момента. - Няма да е никак лесно. Ако се опита да ме натъкми с човешки дрехи, не отговарям за действията си.