Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Всички се подчиниха. Кару тъкмо щеше да отприщи злорадството си, задето тръгнаха с подвити опашки, но точно тогава погледът на Вълка се спря върху тях двете с Исса.

- Вие също - каза.

Точно както би постъпил Вълка. Той никога не беше вярвал на Кару, само я използваше и я оплиташе в лъжите си, така че в този случай несъмнено би я отпратил заедно с останалите. И както Зири изпълни достойно ролята си в това представление, така и тя пое своята. Дори да беше тайната движеща сила в това ново начинание, благословено от Бримстоун и Войнолюбеца, в очите на воините химери тя оставаше - поне засега - момичето, което се довлече потънало в кръв от ямата.

Счупената играчка на Тиаго.

В момента не им оставаше друго, освен да тръгнат от самото начало, а това беше ямата -гроб, кръв, смърт и лъжи, - затова нейният единствен шанс бе да поддържа илюзията. Тя кимна покорно на Вълка и усети разяждаща болка да прерязва стомаха и, щом видя как очите на Акива потъмняват. Но в сравнение с неговата реакцията на Лираз беше още по-страшна. Тя я гледаше с презрение.

Това вече и беше трудно да приеме.

Вълка е мъртъв, прищя и се да изкрещи. Аз го убих. Затова не ме гледайте така! Естествено, не можеше да го направи. Точно в този момент трябваше да призове цялата си воля, за да изглежда слабоволна.

- Хайде - и Кару подкара Исса, Зузана и Мик напред.

Но Акива нямаше намерение да я пусне толкова лесно.

- Почакай. - Говореше езика на серафимите, който никой друг освен Кару не разбираше. -Не съм дошъл да приказвам с него. Исках да останем насаме, за да ти дам право на избор, стига да мога. Трябва да разбера какво е твоето желание.

Какво е нейното желание?! Кару потисна надигащата се истерия, която застрашително приличаше на смях. Ако в този живот имаше поне бледа сянка на онова, което тя желаеше! При дадените обстоятелства обаче не беше ли точно това, към което се стремеше? В момента смътно осъзнаваше смисъла на случилото се. Съюз. Бунтовниците химери всъщност се бяха обединили с извънбрачно родените братя и сестри на Акива, за да превземат Империята?!

Казано простичко, това си беше същинска лудост.

- Дори да се обединим - каза тя, - те пак ще ни превъзхождат по численост, и то с много.

- Съюзът е нещо повече от бройката мечове - отвърна Акива. Когато заговори отново, гласът му приличаше на ехо от един предишен живот. - Първо, само някои, после - повече.

Кару се втренчи в него, забравила за миг ролята, която играеше; после се опомни и насила сведе поглед. Първо, само някои, после - повече. Това беше отговорът на въпроса u дали и други ще се присъединят към тяхната мечта за мир. „Това е началото“, беше казал с ръка на сърцето само няколко мига по-рано Акива, преди да се обърне към Тиаго. Никой друг не можеше да проумее смисъла на неговите думи, само Кару, и тя почувства как жаравата на тази мечта опърли сърцето u.

Ние сме началото.

Тя му го беше казала преди много време; сега той u отвръщаше със същите думи. В това беше смисълът на предложението му за съюз: миналото, бъдещето, покаяние, прераждане. Надежда.

В това беше смисълът на всичко.

Но Кару не можеше да откликне. Не и тук. Ниск и Лиссет бяха изостанали по склона подир другите и ги гледаха втренчено: Кару, „ангелската блудница“, и Акива, същият този ангел, си приказваха тихичко на езика на серафимите и Тиаго го допускаше? Тук нещо не беше наред. Вълка, когото те познаваха, досега щеше да е с окървавени зъби.

Всеки изминал миг подлагаше на изпитание тяхната измама; всяка произнесена сричка правеше търпението на Вълка още по-подозрително. Ето защо Кару сведе очи към изсушената от слънцето камениста земя и отпусна рамене като счупена кукла, каквато се очакваше да бъде.

- Това Тиаго трябва да реши - отвърна тя на езика на химерите и пак се опита да влезе в ролята си.

Опита.

Но не можеше да остави нещата така. След всичко, което се случи, Акива продължаваше да преследва тяхната илюзорна надежда. Сред потоците пролята кръв и купищата пепел, чийто мащаб дори не си бяха представяли в дните на своята любов, той се опитваше отново да възкреси надеждата. И какво друго оставаше? Нали точно това желаеше тя.

Трябваше да му даде някакъв знак.

Исса я стискаше за лакътя. Кару се облегна на нея, така че тялото на жената змия се озова между нея и зорките погледи на химерите; после бързо, толкова бързо, че се изплаши Акива да не го пропусне, тя вдигна ръка и докосна сърцето си.

То напираше да изскочи от гърдите u, докато се отдалечаваха. Ние сме началото, мислеше си тя и споменът за някогашната u вяра я превзе. Тази вяра идваше от Мадригал, нейното дълбоко потънало аз, която умря, вярвайки; споменът остро я пронизва. Кару се прислони към Исса и скри лице, за да не забележи никой как се изчервява.

Гласът на Исса беше толкова тих, че приличаше по-скоро на някоя от мислите, които се въртяха в главата u.

- Виждаш ли, дете. Сърцето ти не греши.

Родено от предателство и отчаяние, появило се насред враждебни зверове, прииждащи ангели завоеватели и измама, това беше като някакъв предугаждан взрив, това беше началото.

5. Игра на отгатни кой кой е

Акива не го пропусна. Забеляза, че докато Кару се обръщаше, върховете на пръстите u бегло докоснаха гърдите там, където е сърцето, и в този миг беше възнаграден за всичко. За риска; за това, че стомахът му се сви на юмрук, докато се насилваше да говори с Вълка; даже за напиращото недоверие у Лираз, застанала до него.

- Ти си полудял - изрече само с устни тя. - Аз също имам армия?! Ти нямаш никаква армия, Акива. Ти си само част от една армия. Има разлика.