Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Защото претендираха, че родът им води началото си от ангел.

ПОТОМЦИ НА АНГЕЛ.

Това беше най-хубавото нещо, което Морган Тот някога беше чувал.

Елиза Джоунс, пророчица

1/512-та Ангел (ако щете, вярвайте)

Ето това щеше да бъде напечатано на визитките. После обаче видя какво е изпратила от Мароко на собствения си имейл адрес и му хрумна по-добра идея. В момента развитието й беше в ход.

„Преди седем години ние от сърце и душа се молехме за нея - казваше в този момент най-високоплатеният телевизионен водещ на света. - По онова време тя беше известна като Елизаел и според убеждението на нейната... църква... беше прероденият ангел със същото име, който паднал на Земята преди хиляда години. Страхотна история, която при това още не е приключила. При един неочакван поврат на събитията, дами и господа, се оказа, че младата дама не само е жива и се подвизава под измислено име, но и е научен работник в столицата, който работи върху своята докторантура...“

Морган не чу останалото, защото някой ахна: „Но това е Елиза!“, след което настана същинско безумие.

Точно така и трябваше да стане. Безумието е всичко, което искате, скъпи мои идиоти. Я аз да стоя по-далече от вашето безумие, мислеше си Морган Тот, докато крачеше обратно към лабораторията. Колко хубаво е да си цар.

45. Котката изскача от торбата

Следващата вълна от паника, която помете казбата, беше различна още от самото начало. Сега вече нямаше нито иншааппах, нито вперени в небето погледи. Този път взеха превес недоверието и ненавистта и те... явно бяха насочени към... Близа.

Близа имаше проблеми с параноята цял живот. Е, през по-голямата част от живота й това дори не беше параноя, а предчувствие за неизбежното гонение: тесногръдо, заплашително и неотвратимо. Хората и сега се бяха вторачили в нея, и сега я съдеха. В родното й градче сред Националния парк Апалачикола, Флорида, всички знаеха коя всъщност е тя. Така де, откакто избяга. Оттогава непрекъснато усещаше мравки по тила си; изпитваше непрестанен ужас, че ще я открият или разпознаят и това я караше все да поглежда през рамо.

С времето обаче всичко постепенно изчезна - е, не съвсем, защото ако имаш параноя, тя винаги е готова да подаде глава. Даже да не си направил нещо нередно (което в нейния случай подлежеше на съмнение), пак изпитваш вина само защото криеш някаква тайна и всеки изпитателен поглед ти го припомня.

Те знаят. Знаят коя съм. Наистина ли знаят?

Те обаче не знаеха. Никога не са знаели. Не и до този момент, за което Елиза трябваше да благодари на едно от фанатичните убеждения на нейната църква. Тя отхвърляше „истуканите“^ - не само на Бог и неговата „наследница“, а и на всички пророци - затова след първото видение на Елиза вече не й беше направена нито една снимка. Не че преди това имаше много. Семейството й не беше от тия, които съхраняват-спомени-за-идните-поколения. По-скоро бяха от типа готови-за-Армагедон-с-пушки-в-бункер. Снимката, показана по новините, беше на турист, преминаващ през Сопчопи - това всъщност беше името на градчето, край което се намираше тяхната църква, - който, подсторен от местните, беше снимал „откачалниците от ангелската секта“, дошли да пазаруват.

За „откачалниците от ангелската секта“ местните говореха от десетилетия, но историята придоби национален мащаб едва след бягството на Елиза. Майка й - „първосвещеникът“ -подаде сигнал за нейното изчезване чак след седмица, когато отчаянието й я накара да се обърне с молба към местните власти да открият изгубената пророчица; тя иначе презираше местите власти като идолопоклонници и езичници. Естествено, цялата тая работа изглеждаше много съмнителна, а обществото не беше разположено да дава кредити на съмнителни секти. Заглавието определено беше успяло да обере хорските представи като трънена метла: ИЗЧЕЗНАЛО ДЕТЕ ПРОРОК, ПРЕДПОЛАГА СЕ Е УБИТО ОТ СЕКТА.

Това напълно ги устройваше.

Елиза можеше да разсее тези представи във всеки един момент. Стига да се появи - по това време се намираше в Северна Каролина - и да каже: „Ето ме, жива съм“. Но не го направи. Изобщо не я беше жал за тях. За никого от тях. Нито тогава, нито сега, нито когато и да било. И тъй като тяло така и не откриха - макар да го бяха издирвали усърдно, месеци наред, - законът най-накрая трябваше да ги остави на мира. Поради липса на доказателства, както гласеше официалното становище, макар то да не убеди нито общественото мнение, нито разследващите. Това е нечисто дело, твърдяха всички, и е достатъчно да погледнеш майката в очите, за да разбереш най-лошото. Един от следователите стигна чак дотам, та да заяви, и то пред камера, че в професионалната си практика е разпитвал Изкормвача от Гейнсвил и Марион Скилинг - на таблоидите не убягна, че името й означава и „убийствата на Марион“^ - и те породили същото

усещане в душата му: все едно те хвърлят с главата надолу в тъмен кладенец.

„Трудно ми е да заспя, когато знам, че тази жена е още на свобода.“

Изявление, което Близа споделяше от все сърце.

Заключението беше, че момичето Близа сигурно е погребано някъде из обширните гори на Апалачикола. По този въпрос нямаше дори капка съмнение.

Поне до този ден.

- Близа, елате с мен, моля.

Проф. Чодри. Изглеждаше непреклонен. Зад него проф. Амхали изглеждаше... повече от непреклонен. Направо беше бесен. „Диша като бик от анимационен филм“, помисли си Близа -съзнанието й търсеше убежище в подобни нелепици, макар да си даваше сметка какво става всъщност, още повече след като цели седем години се беше страхувала точно от това.