Натюрморт с гарвани

Оглавление

109

Последва кратко мълчание.

— Хайде — рече Ларсен, — губим време.

Продължиха пътя си, като спряха за малко на друго кръстовище. Кървавите кучешки следи водеха надясно и те ги последваха в още един нисък проход. Няколко минути по-късно тунелът излезе в голяма пещера, драпирана от двете страни с варовикови завеси и изпълнена с масивни колони. Ларсен изпита огромно облекчение. Бяха я намерили.

Коул се препъна, изръмжа, а после седна — наполовина в локва вода.

— Не спирай — рече Ларсен, улови го за здравата ръка и му помогна да се изправи. — Вече знам къде се намираме. Трябва да продължим да вървим, докато излезем.

Коул кимна, изкашля се, пристъпи, спъна се и пак направи крачка напред. Шокът му се засилва, помисли си Ларсен. Трябваше да излязат, преди да е рухнал напълно.

Проправиха си път през „гората“ в пещерата. От нея водеха няколко тунела — досущ като зеещи дупки на розовата светлина на очилата. Ларсен не си спомняше да бе видял толкова тунели. Огледа земята за следи на кучето, но плитката вода съвсем ги бе отмила.

— Изчакайте — рече рязко. — Тихо.

Спряха. Изотзад се чу плискане, което не можеше да се обясни с ехото на галерията. След малко и то спря.

— Той е зад нас! — рече високо Браст.

Ларсен ги изтегли зад една широка като дънер колона и приготви оръжието си, след което надникна. Пещерата бе празна. Не би ли могло да бъде ехо, в крайна сметка?

Обърна се и видя, че Коул се бе облегнал, почти в несвяст, на една от варовиковите колони.

— Коул!

Вдигна го на крака. Коул се закашля, залюля се. Ларсен бързо го наведе напред и той повърна. Браст не каза нищо, само трепереше, очите му бяха широко облещени от страх и безсмислено обхождаха мрака.

Ларсен се наведе, гребна шепа вода и я плисна върху лицето на Коул.

— Коул? Ей, Коул!

Мъжът се отпусна на една страна и обърна очи. Беше припаднал.

— Коул! — Ларсен поля лицето му с още вода, после го плесна леко няколко пъти.

Коул се закашля, отново понечи да повърне.

— Коул! — Ларсен се опитваше да го задържи на крака, ала отпуснатото тяло бе като торба цимент. — Браст, помогни ми, по дяволите.

— Как? Не виждам.

— Намери си пътя опипом по въжето. Нали знаеш „пожарникарското“ столче?

— Да, но…

— Хайде да го направим.

— Не виждам, а освен това нямаме време. По-добре да го оставим тук и да извикаме помощ от…

— Теб ще те оставя тук — сопна му се Ларсен. — Да видим дали ще ти се хареса.

Намери ръцете на Браст и ги преплете със своите на „столче“. После двамата се наведоха, обгърнаха отпуснатото тяло на Коул и се опитаха да го вдигнат.

— Господи, тежи цял тон — рече задъхано Браст.

В същия миг Ларсен чу ясно изпляскване във вода, после още едно: тежки стъпки в плиткото басейнче, което бяха прецапали малко преди това.

— Казах ти, че има нещо зад нас — рече Браст, напрягайки се отчаяно да вдигне Коул. — Чу ли?

— Млъкни и давай.

Коул се отпусна назад и за малко не се изплъзна от хватката им. Те го наместиха отново и поеха мъчително напред.

Пляскането зад тях продължи.

Ларсен се обърна, но видя само неясни розови и червени петна. Пое отново напред и се насочи към тесен проход в далечната стена, който изглеждаше да е правилният. Ако можеше да стигне до познато място, би могъл да удържи онова нещо с пушката си…

— Господи — рече Браст с разтреперен глас. — О, Господи, о, Господи!

Мушнаха се с наведени глави в прохода, стискайки Коул помежду си. Ларсен залитна, след като въжето се омота около глезените му, но се изправи и продължи. Не след дълго таванът се повдигна отново, обсипан със странно формирование от хиляди игловидни сталактити, някои тънки като нишка.

О, Господи, това не си го спомням — помисли си Ларсен.

Нов плясък на вода в мрака зад тях.

Браст неочаквано се спъна в един камък. Коул изпадна от хватката им и падна тежко на счупената си ръка. Изстена силно, обърна се и повече не помръдна.

Ларсен го остави, взе пушката си и я насочи в мрака.

— Какво има? — извика Браст. — Какво има там?

В този миг към тях от мрака се понесе чудовищна сянка. Ларсен извика, стреля, препъна се, докато отстъпваше, а Браст стоеше ужасен, с крака, вкопани в земята, с разтворени към тъмнината ръце.

— Господи, не ме оставяйте…!

Ларсен го улови за ръката и го дръпна настрани. В този момент тежкият силует се стовари върху неподвижния Коул. Двете фигури се сляха впримчени в едно червеникаво петно. Ларсен отново залитна назад, дърпайки Браст, като същевременно се опитваше да вземе отново пушката си. Чу раздиращ звук, все едно откъсваха бутче от печена пуйка. Коул изкрещя силно — висок фалцетен вик.

— Помогни ми! — викаше Браст, уловил се за Ларсен като удавник, буташе го назад и му пречеше да се прицели. Ларсен силно го срита настрани, опитвайки се да вдигне пушката, но Браст отново го връхлетя, стискайки го наистина като удавник.

Пушката гръмна, но не улучи, стотици варовикови иглици се стовариха върху земята, след което силуетът се надигна срещу тях. Ларсен се изправи ужасен: онова нещо държеше счупената ръка на Коул в единия си юмрук, пръстите още пулсираха спазмодично. Ларсен стреля отново, но бе опасно закъснял. Единственото, което му оставаше, бе да хукне по тъмния тунел, докато Браст крещеше несвързано подире му.

А зад него се чуваше Коул.

Ларсен тичаше и тичаше.

Шестдесет и осма глава

Кори лежа дълго във влажния мрак, объркана, сънлива, питаше се къде се намира, какво се бе случило със стаята й, с леглото й, с прозореца й. Накрая се изправи до седнало положение; главата й бучеше, а с връщането на болката дойде и споменът за пещерата, за чудовището… и за шахтата.