Оценить:
|
Натюрморт с гарвани
- Предыдущая
- 116/130
- Следующая
116
След това отстъпи няколко крачки от гипсовата завеса. Сякаш си броеше под носа. Уийкс се намръщи: може би бе прав, когато преди си помисли, че Пендъргаст май не бе най-добрият избор на човек, подир, когото да се влачи.
След това агентът приближи глава до стената и извика:
— Госпожице Суонсън?
За изненада на Уийкс последва ахване, стон и след това приглушен вик:
— Пендъргаст? Агент Пендъргаст? О, Боже мой…
— Успокойте се. Идваме да ви измъкнем. Той наблизо ли е?
— Не. Замина… Не знам преди колко време. Може би — преди часове.
Пендъргаст се обърна към Уийкс:
— Сега е шансът ви да бъдете полезен. — Върна се при гипсовата завеса и посочи: — Прицелете се в тази точка, ако обичате.
— Няма ли да ни чуе? — попита Уийкс.
— Той и без друго е наблизо. Изпълнете заповедта ми, полицай.
Пендъргаст изрече тези думи с такъв заповеден тон, че Уийкс подскочи.
— Слушам, сър!
Коленичи, прицели се и дръпна и двата спусъка.
В затвореното пространство трясъкът бе оглушителен. Лъчът на Пендъргаст освети покров от блещукащ гипсов прах, а зад него — голяма дупка в прозрачния камък. В началото нищо повече не се случи. А след това завесата се строши със силен трясък и падна на пода, разпръсквайки във всички посоки блестящи кристални парчета. Зад нея имаше друг проход, а до него — тясно и тъмно отверстие на шахта. Пендъргаст се спусна към него и светна с фенерчето си в шахтата. Уийкс го последва и надникна предпазливо иззад рамото му.
Там, на дъното видя едно мръсно момиче с пурпурна коса, което ги гледаше със замътени от ужас очи.
Пендъргаст се обърна и го погледна.
— Вие сте водач на кучета. Трябва да имате в раницата си резервна каишка.
— Да…
Уийкс се съвзе и с бързо движение свали раницата си. Пендъргаст бръкна в нея и извади резервната верига с кожена каишка. След това завърза веригата около основата на една варовикова колона и пусна другия край в шахтата.
Чу се издрънкването на веригата долу и риданията на момичето.
Уийкс надникна отново.
— Не стига до долу — рече той.
Пендъргаст игнорира думите му.
— Прикривайте ни. Ако онзи дойде, стреляйте на месо.
— Вижте, почакайте малко…
Ала Пендъргаст вече бе изчезнал в шахтата. Уийкс закръжи отгоре, държеше под око и прохода, и отвора на шахтата. Агентът от ФБР се спусна по веригата със забележителна сръчност и когато стигна края й, увисна от нея, протегнал ръка към момичето. То посегна да я улови, но я изпусна.
— Дръпнете се настрани, госпожице Суонсън — рече Пендъргаст на момичето. — Уийкс, хвърлете няколко от онези камъни в шахтата. И гледайте да не потрошите главите ни. Внимавайте и за онзи тунел.
Уийкс избута с крак половин дузина камъни през ръба на шахтата. Момичето ги подреди до стената и се изкатери върху тях. Сега Пендъргаст можеше да улови ръката й. Изтегли я нагоре, пъхна свободната си ръка под мишниците й, улови след това веригата и бавно се закатери по каменната стена. Изглеждаше доста кльощав, но силата, с която се изкачваше по онази верига, и то с товар, бе забележителна.
Излязоха от шахтата и момичето мигновено се отпусна на колене, притисна се о Пендъргаст и се разрида силно.
Пендъргаст коленичи до нея. Извади носна кърпичка от джоба си и внимателно изтри кръвта и мръсотията от лицето на момичето. След това огледа китките и ръцете й.
— Болят ли?
— Вече не. Толкова се радвам, че дойдохте. Аз си мислех… мислех, че… — Останалата част от изречението бе погълната от ридания.
Той улови ръцете й.
— Кори? Знам какво сте си мислили. Вие проявихте голяма храброст. Но нещата още не са приключили и аз се нуждая от вашата помощ.
Говореше благо, но бързо с нисък, настоятелен шепот.
Тя млъкна, след това кимна.
— Можете ли да вървите?
Тя отново кимна и пак се разплака.
— Той играеше с мен — рече през сълзи. — И щеше да продължи да си играе, докато… докато не умра.
Той положи длан върху рамото й.
— Знам, че е трудно. Но ще трябва да бъдете силна, докато се измъкнем оттук.
Тя преглътна, свела поглед към земята.
Пендъргаст се изправи и погледна набързо картата си.
— Трябва да има по-пряк път за навън. Ще трябва да рискуваме. Следвайте ме.
След това се обърна към Уийкс:
— Аз ще вървя пръв. След това госпожица Суонсън. А вие ще ни прикривате отзад. Като казвам прикривате, имам предвид точно това, полицай — онзи може да дойде отвсякъде — отгоре, отдолу, отстрани, отзад. Ще бъде тих. И много бърз.
Уийкс облиза пресъхналите си устни.
— Откъде сте толкова сигурни, че убиецът ще ни последва?
Пендъргаст отвърна на погледа, светлите му очи сякаш светеха в мрака.
— Защото няма да изостави доброволно единствения си приятел.
Седемдесет и четвърта глава
Хейзън вървеше бързо, спираше само за малко, колкото да разузнае завоите и кръстовищата в пещерата, без да си дава труда да заглушава шума от придвижването си. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели от силата, с която стискаше дванайсеткалибровата пушка.
Онзи негодник нямаше никакъв шанс.
Мина покрай един импровизиран олтар, после край малки кристали и умрели пещерни животни, поставени на скална лавица. Психопат! Тук, в пещерата, е практикувал смахнатите си идеи, преди да излезе горе и да ги приложи върху живи хора.
Но този кучи син щеше да си плати. Никакви четения на правата му, никакви обаждания до адвокат, а два патрона със сачми „две нули“ в гърдите и трети — в черепа.
Отпечатъците от стъпки бяха вече така объркани, че Хейзън съвсем не бе сигурен коя следа държеше, нито пък дали отпечатъците са пресни. Но знаеше, че убиецът не може да е далеч и не му пукаше колко време ще му отнеме да го открие. Тези коридори не можеха да продължават до безкрай. Все ще го намери.
- Предыдущая
- 116/130
- Следующая