Натюрморт с гарвани

• Предыдущая
• 127/130
• Следующая

Ако успееше да стигне до главния път, можеше и да извади късмет. Кори препусна през парка с караваните. Вратата бе само на неколкостотин метра от нея.

Чу рев и хвърли поглед встрани, за да види приведената и ранена фигура да тича през тревата с ужасяваща скорост и да й отрязва пътя към града.

Тя се напрегна, пое дълбоко въздух, ала сега той тичаше косо към нея, като не й остави друга възможност, освен да завие обратно към дъното на парка, към мрака на голите поля. Бръкна в джоба си и извади телефона, притисна го към ухото си, както бягаше.

— Идвам, Кори, идвам веднага.

— Той ще ме убие, моля…

— Ще пристигна колкото е възможно по-скоро заедно с полицията. Тичай, Кори. Тичай.

Тя тичаше с все сили, прескочи задната ограда и влетя в нивите, острите царевични пънчета раздираха кожата на босите й крака.

Мъх! Мъх! М-ъ-ъ-ъ-х!

Джоб тичаше зад нея, скъсяваше разстоянието със странна, животинска, маймунска походка, подпирайки се на кокалчетата на здравата си ръка. Тя продължи да бяга с надеждата, че той може да се умори, да се откаже, болката му да надделее — ала той продължаваше с мъчителен рев.

Тя удвои усилията си, дробовете й пламнаха. Нямаше полза. Той я настигаше, постепенно я настигаше. Щеше да я улови. Независимо колко бързо тичаше, щеше да я улови.

Не…

Какво можеше да направи? Нямаше начин да стигне до реката. А и да стигнеше, какво от това? Тя се отдалечаваше от града, тичаше наникъде. Пендъргаст нямаше да пристигне навреме.

М-ъ-ъ-ъ-х! М-ъ-ъ-ъ-х!

Чу в далечината вой на сирена. Това само потвърждаваше, че Пендъргаст бе прекалено далеч. Беше сама. Той щеше да я застигне, да я улови изотзад и да я убие.

Вече чуваше тупкането на ходилата му като неистов акомпанимент на мъчителните му викове. Не беше на повече от десет метра зад нея. Тя призова на помощ и последната унция енергия, но вече усещаше как залита, как краката й отслабват, как дробовете й щяха буквално да се пръснат от усилието. А той продължаваше да тича и да намалява дистанцията. Още секунда и щеше да я връхлети. Тя трябваше да направи нещо. Трябваше да има начин да се обърне към него, да го накара да разбере, да спре.

Тя се обърна и извика:

— Джоб!

Той налетя — ревеше и не виждаше нищо.

— Джоб, почакай!

В следващия миг почувства удара — ужасния удар, който я отхвърли назад в меката пръст. А после видя, че той е над нея — ревеше и слюнката му пръскаше лицето й, а огромният му юмрук бе вдигнат да размаже черепа й.

— Приятел! — изкрещя тя.

Затвори очи, извърна се от очаквания удар и рече отново:

— Приятел! Искам да бъда твой приятел. — Задави се, изплака и заповтаря отново и отново: — Твой приятел, твой приятел, твой приятел.

Не се случи нищо. Тя чакаше, преглъщаше и накрая отвори очи.

Юмрукът си беше там, все още вдигнат, но лицето, което я гледаше, бе напълно различно. Нямаше ги яростта, бесът. Лицето бе изкривено в някаква нова, силна и неразбираема емоция.

— Аз и ти — рече с усилие Кори, — приятели.

Лицето си оставаше ужасно изкривено, ала на нея й се стори, че зърна в здравото му око пламъчето на надежда, дори на пламенност.

Огромният юмрук бавно се разтвори.

— Приятел? — попита Джоб с високия си глас.

— Да, приятели — рече задъхано тя.

— Играй с Джоб?

— Да, ще играя с теб, Джоб. Ние сме приятели. Ще играем заедно.

Тя бърбореше, задавяше се от страх и се опитваше да се вземе в ръце.

Ръката се спусна. Устата му се разтегли в ужасна гримаса и Кори осъзна, че това би могло да бъде усмивка. Усмивка на надеждата.

Джоб се отдръпна неловко и тежко от нея, успя да се задържи нестабилно прав, гримасничеше от болка, ала въпреки това гротескната усмивка не напускаше лицето му.

— Играй, Джоб играй.

Кори пое дъх и се изправи седнала, движенията й бяха бавни, боеше се да не го изплаши.

— Да. Вече сме приятели. Кори и Джоб — приятели.

— Приятели — повтори Джоб бавно, сякаш си спомняше отдавна забравена дума.

Сирените виеха вече по-силно. В далечината се чу свирене на спирачки, затръшване на врати.

Кори се опита да стане, ала краката й се подгънаха.

— Точно така. Няма да бягам, няма нужда да ме нараняваш. Ще остана тук и ще играя с теб.

— Ние играй! — рече Джоб и нададе щастлив писък, който проехтя над голото поле.

2

Прашният ролс-ройс стоеше на паркинга пред ресторанта на Мейси, някогашният му блясък бе помътен от песъчинките и праха, донесени от бурята. Пендъргаст се бе облегнал на него, облечен в нов черен костюм, с ръце в джобовете, неподвижен на ярката утринна светлина.

Кори сви от пътя, спря гремлина си до него и постави скоростния лост в положение „паркиране“. Двигателят изгасна като изригна облак чер дим и тя излезе.

Пендъргаст с е изправи.

— Госпожице Суонсън, по пътя си към Ню Йорк ще мина през Алънтаун. Сигурна ли сте, че не искате да ви откарам?

Кори поклати глава.

— Това е нещо, което бих искала да направя сама.

— Бих могъл да потърся името на баща ви в базата данни и да ви уведомя предварително, ако има нещо, нека го наречем необичайно, в сегашното му положение.

— Не, не бих искала да узная предварително. Не очаквам някакви чудеса.

Той я изгледа внимателно, без да каже нищо.

— Ще се справя и сама — продължи тя.

След малко той кимна:

— Знам, че ще го направите. Ако не искате да ви откарам, тогава трябва да приемете поне това.

Той пристъпи крачка напред, извади плик от джоба си и й го подаде.

— Какво е това? — попита тя.

— Сметнете го за преждевременен подарък за завършването на гимназията.

• Предыдущая
• 127/130
• Следующая