Выбери любимый жанр
Оценить:

Натюрморт с гарвани


Оглавление


128

Кори отвори плика и от него се плъзна спестовна книжка. В нея бе депозирана сумата от 25 000 долара като образователен фонд на нейно име.

— Не — рече веднага тя, — не мога.

Пендъргаст се усмихна.

— Не само можете, но и трябва да го приемете.

— Съжалявам, просто не мога да приема.

Пендъргаст сякаш се поколеба за миг. Сетне заговори отново:

— Тогава нека ви обясня защо трябва да приемете — рече той съвсем тихо. — По силата на случайността, на обстоятелствата, около която няма да се спирам, миналата есен наследих значителна сума от далечен и много богат роднина. Достатъчно е да кажа, че той не бе натрупал парите си чрез добри дела. Опитвам се да изчистя, макар и частично, петното, което той хвърли върху семейство Пендъргаст, като раздавам парите му за стойностни каузи. Без да шумя за това, нали разбирате? Вие, Кори, сте точно такава кауза. При това — отлична.

Кори за миг сведе поглед. Не намираше никакъв отговор. Никой през целия й живот не й бе подарявал нищо. Струваше й се необичайно някой да се погрижи за нея — особено човек толкова далечен, толкова различен от нея, като Пендъргаст. И все пак спестовната книжка бе там, в ръката й — като физическо доказателство.

Отново погледна книжката. После я мушна обратно в плика.

— Какво означава образователен фонд? — попита.

— Остава ви още една година да завършите гимназия.

Тя кимна.

В очите на Пендъргаст проблеснаха пламъчета.

— Чували ли сте за Академията „Филипс Ексетър“?

— Не.

— Това е частно училище пансион в Ню Хампшър. Там е запазено място по моя молба.

Кори впери поглед в него.

— Искате да кажете, че парите не са за колеж?

— Важното сега е да се измъкнете оттук. Градът ви убива.

— Но чак пък пансион? В Ню Ингланд? Няма да се впиша там.

— Скъпа Кори, толкова важно ли е човек да се впише? Аз самият никога не съм го правил. Сигурен съм, че там ще ви е добре. Там ще намерите и други неприспособленци като вас — интелигентни, любопитни, творчески, скептични неприспособленци. Аз ще мина оттам в началото на ноември на път за Мейн; ще се отбия да видя как се чувствате.

Той се изкашля деликатно в юмрука си.

За своя собствена изненада Кори пристъпи импулсивно към него и го прегърна. Усети го как се стяга, а след миг се отпусна и нежно се освободи от прегръдката й. Тя го погледна с любопитство: определено изглеждаше смутен.

Той се прокашля.

— Извинете ме, но не съм свикнал на физическите прояви на емоциите — рече той. — Израсъл съм в такова семейство…

Думите му секнаха и той леко се изчерви.

Тя отстъпи назад, обзета от объркваща смесица от чувства, сред които най-силно бе смущението. Той продължаваше да я гледа и върху лицето му бавно се изписа лека, загадъчна усмивка. След това се поклони, взе ръката й, приближи пръстите й до устните си, после бързо се обърна и влезе в колата си. В следващия миг ролсът вече бе излязъл на пътя и се ускоряваше към изгряващото слънце. Светлината проблесна за миг върху заоблените му форми и изчезна в дългата и права отсечка макадам.

Кори изчака малко и се качи в своята кола.

Огледа се — куфара, касетките, малката купчинка книги — за да се увери, че не бе забравила нищо. Пъхна плика със спестовната книжка в жабката и я завърза с телта. След това стартира гремлина, даде газ на празни обороти, за да се увери, че няма да изгасне. Докато излизаше от паркинга на ресторанта на Мейси погледът й спря върху гаража и бензиностанцията „Ексън“ на Ърни. Там видя Брад Хейзън. Синът на шерифа зареждаше резервоара на светлосиния каприс на Арт Ридър — с една ръка държеше струйника на помпата, а с другата се бе опрял на багажника. Дънките му се бяха смъкнали и отдолу се виждаше сиво, избеляло бельо. Брад зяпаше с отворена уста натам, където бе изчезнал ролс-ройсът на Пендъргаст. След малко той се извърна, поклати удивен глава и посегна да вземе гумената миячка за прозорци.

Кори почувства неочаквана жалост към шерифа. Странно, колко почтен мъж се бе оказал той. Никога нямаше да го забрави в болничното легло, куршумообразната му глава, положена върху чистата възглавница, с лице, което изглеждаше с десет години по-възрастно. Докато говореше за Тад Франклин, сълзите свободно се лееха по бузите му. Тя погледна отново Брад, питаше се дали и у него някъде дълбоко не се таеше искрица почтеност.

След това поклати глава и даде газ. Нямаше да бъде тук, за да установи това.

След като пътят се издигна, за да я посрещне, тя се запита къде ли щеше да бъде следващата година, след пет години, след трийсет. Подобна мисъл й хрумваше за първи път през живота й. Нямаше никаква представа за отговорите. А това бе и чудно, и плашещо усещане.

Градът се смаляваше непрекъснато в огледалото й за обратно виждане, докато най-сетне около нея останаха само стърнища и синьо небе. И тя осъзна, че не може да ненавижда Брад Хейзън, така както не можеше да мрази и Медисин Крийк. И той, и градът бяха вече преминали от настоящето в миналото й, където можеха постепенно да избледнеят до пълна забрава. За добро или за зло тя поемаше към широкия свят, за не се завърне никога повече в Медисин Крийк.

3

Когато Пендъргаст пристигна, шериф Хейзън, все още бинтован, с гипсирана ръка, стоеше в края на къс коридор и разговаряше с двама полицаи. Отдръпна се от тях и се запъти към агента от ФБР и му подаде лявата си ръка за поздрав.

— Как заздравява ръката, шерифе? — попита Пендъргаст.

— Няма да мога да ида за риба преди края на сезона.

— Съжалявам.

— Тръгваш ли?

— Да. Исках да се отбия за последен път. Надявах се да ви намеря тук. Исках да ви благодаря, шерифе, за помощта ви този мой отпуск да стане толкова интересен.

3

Жанры

Деловая литература

Детективы и Триллеры

Документальная литература

Дом и семья

Драматургия

Искусство, Дизайн

Литература для детей

Любовные романы

Наука, Образование

Поэзия

Приключения

Проза

Прочее

Религия, духовность, эзотерика

Справочная литература

Старинное

Фантастика

Фольклор

Юмор