Натюрморт с гарвани

Оглавление

— Вярвате ли в дявола?

Пендъргаст го погледна, очите му просветнаха на огъня.

— Защо питате, господине?

— Защото аз не вярвам. Що се отнася до мен, дяволът до голяма степен е измислица на проповедниците. Но на земята има зло, господин агент от ФБР. Попитахте за проклятието на Четирийсет и петимата. Е, можете да си вървите веднага у дома, защото никога няма да стигнете до дъното на това. Злото, за което говоря, през повечето време си има обяснение. Но понякога — Гаспариля изплю още тютюнев сок, след това се наведе напред, сякаш да сподели някаква тайна, — понякога, обяснение просто няма.

Тринадесета глава

Смит Лъдуиг спря своя АМС пейсър на паркинга пред лютеранската църква на Светото разпятие; на августовското слънце лъщяха множество коли — паркингът бе пълен от край до край. Голям плакат, който вече се накъдряше от силната жега, бе поставен пред църковната сграда от червени тухли. Той обявяваше 33-а ГОДИШНА СОЦИАЛНА СБИРКА НА ПЕЧЕНА ПУЙКА. Друг, още по-голям плакат до него съобщаваше, че МЕДИСИН КРИЙК ПРИВЕТСТВА С ДОБРЕ ДОШЪЛ ПРОФЕСОР СТАНТЪН ЧОНСИ!!! В трите удивителни се съдържаше известна доза отчаяние, помисли си Лъдуиг. Паркира колата си в далечния край на паркинга, излезе, попи потта от врата си с носна кърпа и закрачи към входа.

Там спря с ръка върху дръжката на вратата. С годините градът бе свикнал с хубавите му, човешки репортажи; с умереното отразяване на дейността на църквата и на училището, на бойскаутите и „Бъдещите фермери на Америка“. Бяха свикнали „Куриър“ да замазва нещата, дори да игнорира дребните престъпления на децата им — веселите разходки с крадени автомобили и пиянските вечеринки. Бяха приели като даденост омаловажаването на проблемите с инспекциите на „Гро-Бейн“, повишаващият се процент на пострадали при трудови злополуки и профсъюзните неуредици. Бяха забравили, че „Куриър“ е вестник, а не градски PR орган. Всичко това се промени през вчерашния ден. „Куриър“ бе станал истински вестник, съобщаващ реалните новини.

Смит Лъдуиг се питаше каква ли щеше да е реакцията.

Със свободната си ръка нервно опипа папийонката си. Беше отразявал социалната проява с печената пуйка през всичките тези трийсет и три години, но никога не бе пристъпвал към нея с такова вълнение. Точно в такива моменти усещаше най-силно липсата на жена си Сара. Щеше да му бъде по-лесно, ако го бе хванала под ръка.

„Смелост, Смити“, рече си той и бутна вратата.

Мирянската зала на църквата бе препълнена. На практика тук бе целият град. Някои вече бяха седнали и ядяха, други се бяха подредили на дълги опашки, за да си вземат картофено пюре, сос и зелен боб. Трети дори ядяха пуешко, макар Смити да забеляза, че както винаги на опашката за месо не можеше да се види нито един от работниците в „Гро-Бейн“. Това бе едно от нещата, които никой не споменаваше: колко малко пуешко всъщност се консумираше на пуешката социална сбирка.

Голям найлонов флаг на стената благодареше на „Гро-Бейн“ и на генералния му директор Арт Ридър за щедростта им да предоставят пуйките. Друг плакат на отсрещната стена благодареше на „Бъсуел Агрикон“ за постоянните им дарения за поддържане на църквата. А трети плакат, най-големият от всички, съобщаваше триумфално за пристигането на Стантън Чонси, тазгодишният почетен гост. Лъдуиг се огледа. Все познати лица. Една от радостите да живееш в малко американско градче.

Застаналият в дъното на залата Арт Ридър улови погледа му. Ридър носеше полиестерен костюм в червено-кафяво и бяло и обичайната усмивка се бе настанила върху неестествено гладкото му лице. Тялото му бе солидно като голямо парче лой, движеше се из тълпата бавно, без да се отклонява от пътя си. Хората се отдръпваха от Арт Ридър, помисли си Лъдуиг, а не обратното. Може би се дължеше на едва доловимата миризма на заклана пуйка, която сякаш винаги витаеше около него, въпреки солидните дози одеколон „Олд спайс“; а може би се дължеше на факта, че той бе най-богатият човек в града. Ридър бе продал кланицата за пуйки на „Гро-Бейн продъктс“ и бе останал като директор, макар че му бяха подписали един симпатичен дебел чек. Казваше, че „обича работата си“. Лъдуиг смяташе, че по-вероятно бе Ридър да обичаше статуса на „баща на града“, който му придаваше директорството на кланицата.

Ридър приближаваше, без да изпуска репортера из очи, с отпечатана като пощенска марка усмивка на лицето си. От всички хора в града той навярно най-малко бе харесал вчерашната статия за убийството. Лъдуиг се стегна.

Сякаш от никъде дойде спасението — появи се госпожа Бендър Ланг и прошепна нещо в ухото на Ридър. И двамата изведнъж се отклониха встрани. „Този приятел Чонси сигурно вече пристига“, помисли си Лъдуиг. Нищо друго не би накарало Ридър да се забърза толкова.

В цялата трийсет и три годишна история на социалните сбирки за първи път тази година почетният гост не бе избран измежду жителите на Медисин Крийк. Това само по себе си демонстрираше важността, която селището отдаваше на стремежа си да впечатли д-р Стантън Чонси от Канзаския щатски университет. Именно Чонси бе човекът, който до следващия вторник трябваше да реши дали Медисин Крийк щеше да стане опитен полигон от няколко акра генетично променена царевица, или…

Висок, писклив глас наруши хода на мислите му.

— Смит Лъдуиг, как смееш! — обърна се и видя съвсем близо до себе си Клик Расмусън, прическата й „пчелен кошер“ подскачаше току до рамото му. — Как би могло да бъде един от нас?

Той се обърна с лице към нея.

— Виж какво, Клик, не съм казал, че смятам…