Натюрморт с гарвани

Оглавление

— М-ъ-ъ-ъ-х-х-х!

Деветнадесета глава

Смит Лъдуиг заключи вратата на „Край каунти куриър“ и пусна ключовете в джоба си. Прекоси под ъгъл улицата и вдигна глава да огледа ранното сутрешно небе. Големи, но безплодни буреносни облаци се тълпяха на хоризонта на север, досущ както всеки ден през изминалите две седмици. До залез-слънце щяха да се пръснат по небето и до сутринта нямаше да има и помен от тях. Един от следващите дни жегата щеше да изригне и щеше да последва ужасна буря. Но както изглеждаше, засега тя щеше да държи в прегръдката си града поне още малко.

Лъдуиг имаше доста ясна представа за това какво искаха да говорят с него Арт Ридър и шерифът. Е, добре: той вече бе написал репортаж за кучето и той щеше да излезе този следобед. Закрачи по тротоара, усещаше как жегата се просмуква през подметките на обувките му, усещаше налягането на слънцето върху главата си. „Кандълпин касъл“ на Маг се намираше едва на пет минути пешком, но само след две минути осъзна, че бе сгрешил дето не отиде с колата. Щеше да пристигне потен и разрошен — тактическа грешка. Е, помисли си, поне у Маг климатикът поддържаше температури като в тундрата.

Отвори двойната врата и го обля поток от леден въздух. Посрещна го тишина — в това време на сутринта улеите бяха потънали в мрак, кеглите на боулинга светеха като бели зъби в мрака, а машините за подреждането им бяха онемели. В края на пътечката видя светлините на „Касъл клъб“, където всяка сутрин Арт Ридър се справяше с вестника и със закуската си. Лъдуиг поправи яката си, изправи рамене и пое напред.

„Касъл клъб“ бе не толкова клуб, колкото остъклено място за хранене с червени диванчета, тапицирани с изкуствена кожа, маси от гетинакс, който трябваше да прилича на дърво, и огледала с фаски във фалшиво златни рамки. Лъдуиг бутна вратата и закрачи към ъгловата маса, където седяха и разговаряха тихо Ридър и шериф Хейзън. Ридър го зърна, стана, широко усмихнат, протегна ръка и отведе репортера до стола му.

— Смити! Радвам се, че дойде.

— Също, Арт.

Шерифът не стана, а само кимна през кълбата тютюнев дим.

— Смит.

— Шерифе.

Последва кратко мълчание. Ридър се огледа, полиестерната му яка се протягаше насам-натам.

— Ем! Кафе! И донеси на господин Лъдуиг бекон с яйца.

— Сутрин не закусвам много.

— Глупости. Днешният ден ще е важен.

— И защо?

— Защото след петнайсет минути към нас ще присъедини д-р Стантън Чонси, професорът от КЩУ. Ще го разведа да му покажа града.

Пак последва пауза. Арт Ридър бе облечен с розова риза с къси ръкави и светлосиви панталони, а белият му блейзър бе провесен на облегалката на стола. Беше закръглен, но не и пухкав. Всичките години на борба с пуйките бяха натрупали мускули по ръцете му, които сякаш никога нямаше да залинеят. И целият цъфтеше в особено добро здраве.

— Нямаме много време, Смити, затова ще бъда прям. Познаваш ме: самият господин „Прямота“. — Ридър се изкикоти.

— Разбира се, Арт. — Лъдуиг се облегна назад, за да даде на сервитьорката възможност да плъзне пред него мазна чиния с бекон и яйца. Запита се какво би сторил един истински репортер в такъв момент. Да си тръгне? Учтиво да откаже?

— Окей, Смити, ето каква е работата. Знаеш, че Чонси търси място, където да засади експериментално го царевично поле на Канзаския университет. Въпросът е: дали при нас или в Дийпър. Дийпър има мотел, Дийпър има две бензиностанции, Дийпър е на двайсет мили по-близо до междущатската магистрала. Ясно ли е? И можеш да попиташ: къде е тогава състезанието? Защо ще изберат нас? Следваш ли мисълта ми?

Лъдуиг кимна. „Следваш ли мисълта ми?“ бе „фразата подпис“ на Арт Ридър.

Ридър вдигна кафената си чаша, сви косматата си ръка и отпи.

— Ние обаче притежаваме нещо, което Дийпър няма. А сега ме слушай добре, защото това не е официалната позиция на КЩУ. Ние притежаваме изолираност. — Той направи театрална пауза. — Защо е важна изолираността? Щото това поле ще бъде използвано за тестване на генетично — променена — царевица. — Ридър си затананика мелодията от „Зоната на здрача“, след това се ухили: — Разбра ли ме?

— Не съвсем.

— Всички ние знаем, че генетично променената царевица е безвредна. Но съществува група невежи хора, либерали, природозащитници — знаеш за кого говоря — които мислят, че в генетично променената царевица има нещо опасно. — Той отново си затананика „Зоната на здрача“. — Истинската причина Медисин Крийк да участва в състезанието е, че сме изолирани. Няма хотел. Отдалеченост. Няма голям търговски център. Най-близката радио или телевизионна станция е на сто мили. Накратко казано, това е най-шибаното място на света някой да организира протест. Разбира се, Дейл Есгръм и фермерският кооператив не са много доволни от това, но те са само неколцина и аз мога да се справя с тях. Следваш ли ме?

Лъдуиг кимна.

— Но сега имаме един малък проблем. Някакво смахнато копеле се мотае наоколо. Уби човек, уби и куче, и Бог знае какво още е замислил, може дори да чука овце. Точно когато Стантън Чонси, директор по проектите за селскостопанско развитие на Канзаския щатски университет е в града, за да ви, ти дали Медисин Крийк е течното място за тези полета. И ние искаме да му покажем, че наистина е така. Тихо градче, в което царуват редът и законът. Където няма наркотици, хипита, няма протести. Той, разбира се, знае за убийството, но смята, че е случайност, еднократен акт. Не е обезпокоен и аз бих искал да си остане такъв, тъй че се нуждае от твоята помощ за две неща.

Лъдуиг зачака.