Натюрморт с гарвани

Оглавление

Докторът се обърна към фелдшера и излая:

— Извикай охраната!

Някаква аларма иззвъня зад възглавницата му.

— Какво видя? — попита Пендъргаст с тих, но убедителен глас.

Гаспариля изведнъж скочи и седна в леглото. Тръбичката на системата се откъсна от ръката му и върху перилата на леглото пръсна малко кръв. Ръката с птицевидна лапа обгърна врата на Пендъргаст.

Хейзън се сборичка с него. Господи, Гаспариля щеше да удуши Пендъргаст.

— Дяволът! Той е дошъл! Той е тук!

Гаспариля извъртя нагоре очи под въздействието на втората инжекция. И въпреки това стискаше още по-яростно.

— Той наистина съществува! Видях го онази нощ!

— Да?

— И той е дете… дете…

Хейзън усети как изведнъж ръцете на Гаспариля омекнаха. Още една аларма прозвуча от подредената зад главата му апаратура, този път със силен, постоянен звук.

— Сигналът! — извика лекарят. — Имаме сигнал! Докарайте количка!

Неколцина души се втурнаха едновременно в стаята: охранители, сестри и лекари. Пендъргаст се изправи, освободил се от отпуснатите вече ръце, изтупа раменете си. Обикновено бледото му лице се бе зачервило, но иначе изглеждаше невъзмутим. Малко по-късно той и Хейзън бяха отведени навън от една сестра.

Изчакаха известно време в коридора — десетина, може би петнайсет минути — чуваха шумотевицата от припряната дейност в стаята на Гаспариля. А после, сякаш бе изключен някакъв прекъсвач, алармите една по една спряха да вият и настана благословена тишина.

Първи излезе лекуващият лекар. Излезе бавно, почти разсеяно, с наведена глава. Погледна първо Хейзън, а после — и Пендъргаст.

— Вие го убихте — рече уморено, сякаш това повече не го интересуваше.

Пендъргаст постави ръка върху рамото на лекаря.

— Ние двамата само си вършехме работата. Не можеше да има друг изход. След като той ме сграбчи, докторе, уверявам ви, не можеше да има друг изход, докато не изречеше думите си. Той трябваше да говори.

Лекарят поклати глава.

— Навярно сте прав.

Сестрите и останалият медицински персонал заизлизаха от стаята и поемаха по своите си пътища.

— Трябва да попитам — продължи Пендъргаст, — как точно почина той?

— От масивен инфаркт на миокарда, след дълъг период на фибрилация. Просто не можахме да стабилизираме сърцето. Никога не съм виждал човек да се бори с успокоителните по този начин. Сърцето му се пръсна. Просто експлодира.

— Имате ли някаква представа, на първо място, какво е причинило фибрилацията?

Лекарят поклати уморено глава.

— Първоначалният шок от онова, което му се е случило. Не самите рани, които не заплашваха живота му, а дълбокият психологически шок, който е съпровождал нараняванията и от който той не успя да се освободи.

— С други думи, той умря от страх.

Лекарят погледна към фелдшера, който тъкмо излизаше от стаята, бутайки количка. Тялото на Гаспариля бе завито от глава до пети в бяло и бе завързано с платнени колани. Лекарят примигна и избърса чело с опакото на ръкава си. Изгледа как тялото изчезва през двойните врати.

— Това е доста мелодраматичен начин на изразяване, но, да — горе-долу е така — отвърна той.

Двадесет и седма глава

Няколко часа по-късно и на две хиляди мили разстояние в източна посока, залязващото слънце обагри река Хъдсън в богат бронзов нюанс. Под голямата сянка на моста Джордж Вашингтон една баржа бавно си проправяше път срещу течението. Малко по на юг две ветроходни яхти, малки като играчки, пореха гладката повърхност с курс към залива Горен Ню Йорк.

Над стръмния склон на манхатънския бряг, който обрамчваше парка Ривърсайд, булевард „Ривърсайд драйв“ предлагаше великолепна гледка към реката. Но четириетажната сграда в стил „Beaux Arts“, която се простираше по източната част на булеварда между 137-а и 138-а улица, от дълги години беше „без гледки“. Плочите на мансардния покрив бяха напукани и разхлабени. От прозорците не струеше светлина; под някога елегантния свод пред портала нямаше никакви коли. Къщата стоеше замислена и неподвижна под изоставените дъбове и смрадлики.

И все пак — в огромната „пчелна пита“ от помещения, които се простираха като кухи корени под къщата — нещо помръдваше.

В сутеренните зали с безкрайни каменни стени, пропити с мириса на прах и с някои по-необичайни аромати, се движеше една странна на вид фигура. Беше слаб, почти като мумия, с лъвска грива от бяла коса, стигаща до раменете и също тъй бели вежди. Облечен бе с бяла лабораторна престилка, от чийто джоб се подаваха черен флумастер, книговезки ножици и лепило. Под тънкия си лакът носеше подложка за писане. Фенерчето на миньорската му каска хвърляше жълто снопче светлина върху влажната каменна зидария и редиците дървени шкафове.

Ето, мъжът спира пред редица високи дъбови шкафове, всеки с десетки тесни, но дълбоки чекмеджета. Той прокарва пръст надолу по етикетите, елегантният някога шрифт на медните плочки е избелял и едва се чете. Пръстът спира на един етикет, почуква замислено върху него. Слабият мъж рязко издърпва чекмеджето. Редица подир редица нощни молци, светлозелени на светлината от фенерчето, спират погледа му: рядката, кехлибарена мутация, която се среща само в Кашмир. Мъжът затваря чекмеджето и отваря следващото под него. Вътре, забодени с болезнено акуратна прецизност, са дузина реда големи индигови пеперуди. Върху гърбовете им се вижда странният сребрист отпечатък на око без клепачи. Lachrymosa codricpetes, крилатата смърт, изключително красивата и изключително отровна пеперуда от Юкатан.

Мъжът направи поредната си бележка върху подложката с листите. След това затвори второто чекмедже и пое обратно. Премина през няколко зали, разделени с тежки гоблени и влезе в помещение със стъклени шкафове. В средата му върху каменна маса светеше лаптоп компютър. Мъжът приближи, остави подложката за писане и се зае да набира текста на бележките си.