Натюрморт с гарвани

Оглавление

От мрака иззад шкафовете със стъклени врати чифт малки, сериозни очи наблюдаваха напрегнато как се връща отново към компютъра.

Двадесет и осма глава

Смит Лъдуиг вече рядко ходеше на църква, но имаше някакво вътрешно предчувствие, затова в онази жестоко гореща неделна сутрин стана и реши, че може би си струваше да отиде. Не можеше да каже защо точно, освен да го оправдае с напрежението, което в града бе достигнало връхната си точка. Хората говореха само за убийствата и за нищо друго. Съседите се споглеждаха подозрително. Хората бяха изплашени, несигурни. Те търсеха окуражаване. И репортерският нюх сега му подсказваше, че Лютеранската църква бе мястото, където ще го потърсят.

Когато наближи тухлената църква с бялата й островърха кула, той разбра, че се бе оказал прав. Паркингът бе препълнен с коли, автомобили бяха спрени и от двете страни на улицата. Паркира в далечния край и трябваше да извърви почти четвърт миля пеша. Трудно бе да се повярва, че толкова много хора живееха още в Медисин Крийк, Канзас.

Вратите бяха отворени и момчетата посрещачи му връчиха на влизане обичайната програма. Той си проби път всред тълпата отзад и се оттегли настрани, откъдето имаше прилична видимост. Това бе нещо повече от църковна служба, това бе вестникарско събитие. В църквата имаше хора, които през целия си живот никога не бяха прекрачвали прага й. Той се потупа по джоба и доволен установи, че бе взел бележника и молива си. Извади ги и веднага започна да си води записки. Тук бяха семейство Бендър Ланг, Клик и Мелтън Расмусън, Арт Ридър и жена му, Кейхйлови, Мейси и Дейл Естръм с обичайните си приятелчета от фермерския кооператив. Шериф Хейзън стоеше нацупен встрани — не беше го виждал в църква, откакто майка му почина. До него стоеше синът му с раздразнено изражение на подпухналото си лице. А по-нататък, в сенчестия ъгъл стояха човекът от ФБР Пендъргаст и Кори Суонсън, цялата — една огненочервена коса на фитили, черно червило и висящи сребърни дрънкулки. Е, това бе наистина странна двойка.

В залата се разнесе шепот, когато преподобният Джон Уилбър се запъти по обичайния си превзет начин към амвона. Както винаги службата започна с въвеждащия химн — молитвата на деня. По време на четенето след това тишината бе абсолютна. Лъдуиг разбра, че хората се бяха сбрали заради проповедта. Питаше се как ли щеше да се справи пастор Уилбър. Тесногръд и педант, той не се славеше с красноречие. Изпъстряше проповедите си с цитати от английската литература и поезия в опит да покаже ерудиция, но ефектът от това бе, че проповедите ставаха надути и прекалено умозрителни. Но сега за пастор Уилбър бе дошъл часът на истината. Сега градът изпитваше най-голяма нужда от него.

Дали щеше да се издигне до висотата на положението?

Четенето от евангелието приключи; дойде време за проповедта. Въздухът бе наелектризиран. Ето, това бе моментът на духовно окуражаване, за който бленуваха хората, който бяха очаквали, който бяха дошли да намерят.

Проповедникът пристъпи към амвона, изкашля се два пъти в шепа, сви тънките си устни и приглади пожълтелите листи скрити зад изкусната дърворезба на катедрата.

— Тази сутрин ми дойдоха на ум два цитата — каза Уилбър, оглеждайки аудиторията си. — Първият, разбира се, е от Библията. А другият е от една прочута проповед.

В сърцето на Лъдуиг покълна надежда. Това звучеше ново. Звучеше обещаващо.

— Може би ще си спомните обещанието на Бог към Ной в книгата „Битие“: „Дорде съществува земята, сеитба и жътва, студ и горещина, лято и зима, ден и нощ няма да престанат“. А по думите на доктор Дън: „Господ идва при теб не като утрото на деня, не като пролетната плодна пъпка, а като житния клас при жътва“

Уилбър замълча, за да огледа претъпканата църква над очилата си за четене.

Духът на Лъдуиг изведнъж се сломи, още повече, че се бе възвисил погрешка. Спомни си твърде добре тези цитати. Заблудил го бе импровизаторският маниер на Уилбър. „О, Господи — помисли си той — да не би отново да произнесе жътварската си проповед?“

И все пак, колкото и да бе немислимо, изглежда точно това бе намерението на Уилбър. Той разпери ръце с превзета властност.

— И ето ни отново тук, малкият град Медисин Крийк, обграден от Божията щедрост. Лято. Жътва. Навсякъде около себе си виждаме плодовете на Божията земя, обещаното ни от Бог: царевицата, стеблата, потрепващи под тежестта на зрелите кочани под благото лятно слънце.

В отчаянието си Лъдуиг се огледа наоколо. Това бе същата проповед, която Уилбър винаги произнасяше по това време на годината, поне доколкото Лъдуиг си спомняше. Имаше време, когато жена му бе още жива — тогава Лъдуиг намираше цикъла от проповеди на Уилбър, предвидими като цикъла на годишните времена — за успокояващи и окуражаващи. Но не и сега. Особено пък сега.

— На онези, които ще потърсят знака на Божията щедрост, на онези, които изискват доказателства за Неговата доброта, аз казвам: Идете до вратата. Идете до вратата и погледнете навън това голямо живо море, реколтата от царевица, която е готова да бъде обрана и изядена, за да донесе физическа храна на телата ни и духовно утешение на душите ни…

— Искаш да кажеш — да се превърне в газохол за колите ни — чу Лъдуиг някой да измърморва наблизо.

Лъдуиг чакаше. Може би проповедникът просто загряваше и щеше скоро да премине към истинската тема.

— … Макар Денят на благодарността да е общоприетото време да се благодари на Бога за щедростта на Неговата земя, аз бих искал да предложа благодарности сега, току пред жътва, когато даровете на Божата милост са превъплътени около нас в царевичните поля, простиращи се от хоризонт до хоризонт. Нека всички да тръгнем, както ни призовава безсмъртният бард Джон Грийнлийф Уитиър „От лъговете, богати с царевица“. Нека после всички спрем, да огледаме великата Канзаска земя, отрупана с богатата реколта и да въздадем благодарността си.