Натюрморт с гарвани

Оглавление

Когато тупурдията на последната песен свърши, всичко сякаш бе вече спокойно. Тя свали слушалките и отиде до прозореца да подиша чист въздух. В мрака свиреха щурци. Мирисът на нощта, на царевицата, която стигаше до самия парк от каравани, лепкавата жега — всичко това нахлу в стаята й. Навън бе много тъмно; уличните лампи на тяхната алея отдавна бяха изгорели и никой не ги подменяше. Взира се известно време в тъмнината, бършейки безмълвните си сълзи, а след това легна с дрехите в леглото и пусна диска пак отначало. „Погледни баща си“ — бе рекла майка й. „Не струваше и пет пари“. Както винаги Кори се опита да не мисли за него. Ставаше й още по-зле, защото въпреки всичко, което майка й говореше, тя имаше само хубави спомени за него. Защо си бе тръгнал по този начин? Защо никога не й писа, нито веднъж — да обясни? Може би тя наистина бе безполезна, ненужна, незаслужаваща да я обичат, както майка й многократно й бе натяквала.

Увеличи силата на звука, опита се да отхвърли тези мисли. Още една година. Само една година. Както си лежеше в леглото в един умиращ град, на задника на географията, една цяла година й се струваше самата вечност. Но човек сигурно можеше да изтърпи една година. Дори и самата тя…

Събуди се в мрака. Щурците бяха спрели трелите си и цареше пълна тишина. Тя се изправи седнала и махна замлъкналите слушалки. Нещо я бе събудило. Тя се вслуша.

Нищо.

Стана и отиде до прозореца. Лунният полумесец се показа иззад облаците и отново изчезна. По хоризонта проблясваха светкавици — малки пламъчета в убито жълт цвят. Сърцето й туптеше бързо, нервите й бяха опънати струни. Защо? Може би се дължеше на зловещата музика, с която бе заспала.

Приближи още към отворения прозорец. Нощният въздух, пропит с аромата на нивите се носеше към нея — влажен и лепкав. Беше невъобразимо тъмно. Зад черните очертания на съседната каравана можеше да види далечните очертания на царевичните поля, а в небето — самотна звезда.

Долови някакъв звук. Подсмърчане.

От майка й ли идваше? Не, звукът дойде отвън — оттам, от мрака.

Ново подсмърчане, сякаш някой бе силно настинал.

Взря се в мрака, в дълбоките сенки, които обгръщаха караваната. Улицата отсреща приличаше на черна река. Напрегна зрението си, всичките й сетива бяха изострени докрай. Ето, там покрай живия плет, обрамчващ улицата — не се ли движеше нещо? Някакъв силует? Или просто си въобразяваше?

Хвана прозореца и се опита да го затвори, но както винаги той бе зает опорен в отворено положение. Раздруса го, опита се да освободи механизма, а паниката й бързо се усилваше.

Чу още подсмърчания, после тежкото дишане на голямо животно. Сега вече бе съвсем наблизо. Спря се за миг, за да се вслуша; след това с удвоени усилия се опита да затвори прозореца, разтърси го отчаяна, докато се мъчеше да освободи евтината алуминиева ключалка. Нещо наистина се движеше там, навън. Чувстваше го, усещаше го — и сега, сега, тя вече бе сигурна, че можеше да го види: уродлива, деформирана сянка, черна маса на черен фон, която се прокрадваше към нея.

Инстинктът надделя и тя се отдалечи от прозореца, изостави усилията си да го затвори, а реши вместо това да светне и да прогони мрака. Засуети се, събори CD плейъра на пода, но намери най-сетне ключа.

Стаята мигновено се окъпа в светлина и прозорецът стана непроницаем черен квадрат. Чу неочаквано изсумтяване; тъпо излумкване; отчаяно шумолене. И отново тишина.

Бавно се отдалечи от прозореца. Тялото й се тресеше неудържимо, а гърлото й бе съвсем пресъхнало. Сега вече не можеше да види нищо навън, съвсем нищо. Дали онова нещо бе навън и я гледаше? Мина минута, после втора, трета. И след това тя чу недалеч звук, който приличаше на кашляне и стон: много тих, но тъй наситен с ужас и болка, че кръвта й се смръзна. Изведнъж секна, заместен от някакъв влажен, раздиращ звук, а после — друг шум, сякаш някой изля кофа вода върху тротоара на улицата. А после — тишина; пълна, абсолютна тишина.

Кой знае защо тишината бе дори по-страшна от шумовете. Тя усети как в гърлото й се надига вик, сподави го.

А после изведнъж се чу изщракване, клокочене и свистене, което бавно утихна до постоянно шумолене.

Тя седна, тялото й изведнъж се отпусна. Беше просто дъждовалната система на господин Дейд, която както винаги се включваше точно в два сутринта.

Погледна часовника си — той, разбира се, показваше два.

Колко пъти бе чувала тази система да се изкашля, да изклокочи и да издава всякакви странни звуци при пускането си. Я се стегни, рече си тя. Въображението й очевидно действаше и в извънработно време. Не бе за учудване, като се има предвид случващото се в града… както и онова, което бе видяла с Пендъргаст в царевичните поля.

Върна се при прозореца и сграбчи резето му, почувствала се малко глуповато. Този път едно силно дръпване бе достатъчно, за да го затвори. Заключи го, легна си и угаси лампата.

Звукът на дъждовалната система, който се процеждаше през прозореца, галещото ухото потропване на дъждовните капки, бяха като приспивна песен. И въпреки това тя успя да заспи едва към четири часа.

Тридесет и първа глава

Тад се претърколи толкова рязко, че падна от леглото. Изправи се на колене, прокара длан по лицето си и посегна, без да гледа към звънящия телефон. Намери го, улови слушалката и я вдигна към лицето си.

— Ало? — промърмори. — Ало?

През още полуспуснатите си ресници видя през прозореца на спалнята, че още бе тъмно, небето бе обсипано със звезди и само едва доловима жълтеникава ивица се виждаше на хоризонта на изток.