Натюрморт с гарвани

Оглавление

Отвън се носеше воят на вятъра, по покрива почукваше градушка.

Тад приклекна, насочил в тъмнината оръжието си, а болката пронизваше цялата му ръка от китката до лакътя. Господи, как го болеше. Не можеше да свие юмрука си, пръстите му бяха неподвижни, а болката сякаш продължаваше да се засилва и да се засилва, докато накрая не пламна цялата му ръка.

Този кучи син бе счупил ръката му! И то — лошо. С един-единствен удар. Тад сподави един стон, стисна зъби.

Слушаше напрегнато, ала не се чуваше нищо друго, освен бурята, която вилнееше отвъд сгуробетоните блокчета.

Това изобщо не бе някакво шибано хлапе.

Гневът, който го бе обзел, унижението — тях вече ги нямаше. Болката и внезапната тъмнина се бяха погрижили за това. Сега Тад искаше само едно — да излезе от тук.

Напрегна се да види нещо в тъмнината, опита се да си припомни накъде да тръгне. Предприятието бе огромно и без светлина щеше да бъде много трудно да намери изход. Може би трябваше да остане тук, притаен и неподвижен, докато не дойде електричеството?

Не. Не можеше да остане тук. Трябваше да върви, да тича нанякъде. Накъдето и да е.

Махай се. Просто се махай.

Изправи се с изваден пистолет, строшената му ръка бе увиснала, и се опита да намери пътя опипом с крака — към стълбата; не смееше да диша, ужасен от мисълта, че всеки миг от мрака можеше да го връхлети нов удар. Една стъпка, три, пет…

В тъмното лакътят му се удари в нещо.

Предпазливо протегна ръката с пистолета и докосна някаква повърхност — груба и люспеста. Дали бяха шланговете за високо налягане? Но на пипане не приличаше на шланг. Беше нещо друго.

Ала нямаше какво друго да е, не и тук, високо в „Зоната за изкормване“.

Прехапа устна, за да потисне стон, предизвикан от ужаса.

Само тъмнината го караше да действа така. Не бе свикнал на пълна тъмнина. Ако стреляше, може би щеше да види достатъчно, за да се ориентира. Един изстрел към тавана нямаше да навреди никому.

Вдигна пистолета си и стреля.

Краткият отблясък разкри фигура, която стоеше до него, гледаше го и му се усмихваше. Образът бе толкова неочакван, толкова странен и ужасяващ, че Тад дори не можа да изкрещи.

Фигурата обаче изкрещя вместо него: дрезгав, гърлен вой на изненада и гняв от изстрела.

Тад побегна. Намери стълбата и се заспуска бясно, като удряше силно коленете си по металните й стъпала. Препъна се най-долу и се стовари на пода върху счупената си ръка. Сега вече разбра, че може да вика — и от болка, и от ужас. Но поне се намираше на основния етаж на кланицата. Изправи се с мъка, замаян от болка, ридаещ от ужас, и затича, препъна се отново, пак се изправи. И точно тогава изведнъж осъзна, че все още стиска отчаяно пистолета в ръка. Можеше да го използва и щеше да го използва. Обърна се назад и стреля — веднъж, дваж, на сляпо — и всеки път отблясъците от дулото разкриваха, че онова нещо тичаше подире му — с широко зяпнала розова уста и разтворени ръце.

Мъх!

Трябваше да се прицели, да се прицели, а не да стреля напосоки. Още два изстрела и при всеки отблясък онова приближаваше още и още. Тад се запрепъва назад, все още крещейки, стреля два пъти със силно разтреперена ръка.

Мъх! Мъх!

Почти го бе застигнало. Сега вече не можеше да пропусне. Прицели се от упор, дръпна спусъка.

Ударникът чукна върху празно дуло. Тад потърси друг пълнител, ала втори ужасен удар се стовари върху корема му и той падна, изгубил дъх, а пистолетът се плъзна по пода. Трети удар — този път върху дясната ръка. Успя да поеме дъх, като се мяташе отчаяно, пищеше и риташе, опитваше се да се отдръпне назад, ала това бе невъзможно с две безполезни ръце.

Мъх! Мъх! Мъх!

Тад изстена отново, изви се настрани, плъзна се по гръб, ритайки по посока на звука.

А след това, онова нещо го улови за размахания крак. Тад усети ужасен натиск върху глезена си, след това — внезапно поддаване, придружено от изпукване на костта. На неговата кост.

Миг по-късно огромна тежест се стовари върху гърдите му и нещо грубо и грапаво улови лицето му. Усети миризма на пръст, на плесен и нещо по-слабо, но по-гадно. В първия миг изглеждаше, че хватката щеше да е лека, успокояваща, окуражаваща.

Но след малко тя се стегна в ужасен, неумолим натиск. А после със страхотна бързина цялото му лице бе извъртяно към земята.

Чу се мъчително изщракване; в основата на врата му избухна огън; а след това ужасният мрак бе заменен от светлина, от много, много ярка светлина.

Петдесет и трета глава

Кори лежеше във вонящия мрак. В тази ужасна и дезориентираща тъмнина бе невъзможно да се прецени колко време бе минало, откак той бе заминал. Час? Ден? Струваше й се цяла вечност. Цялото тяло я болеше, а шията й се бе подула там, където я бе стискал.

И въпреки всичко той не я уби. Не — беше решил вместо това да я измъчва. И все пак „измъчва“ не беше точната дума. Не, той сякаш си играеше с нея, играеше си по някакъв ужасен, необясним начин…

Но да се опитва да гадае за убиеца бе безсмислено. Нямаше как да разбере нещо толкова чуждо, толкова различно от собствения й опит. Напомни си, че никой нямаше да я спаси в тази пещерна система. Никой не знаеше, че е там. И ако искаше да живее, тя трябваше да стори нещо сама. И да го стори, преди той да се е завърнал.

Опита се отново да разхлаби въжетата, но успя само да ожули и нарани китките си. Въжетата бяха завързани влажни и възлите бяха твърди като орехи.

… Кога щеше да се върне той? Тази мисъл я хвърляше в паника.

Стегни се, Кори!

Полежа малко неподвижна, съсредоточавайки се върху дишането си. След това бавно, с ръце завързани на гърба, наполовина изпълзя, наполовина се претърколи върху наклонения под на пещерата — опитваше се да я изследва. Подът тук бе относително гладък, но после усети назъбени скали, които стърчаха от него. Спря се да опипа по-добре едно такова образувание с пръсти. Може би бяха кристали?