Греховете на светците

• Предыдущая
• 24/66
• Следующая

— Уф, добре. — Той недоволно седна на леглото. — Ало? — Гласът му се промени. — Не, няма нищо… Разбира се… Сигурен съм, че няма за какво да се тревожиш. Навярно е просто стрес.

Разговорът продължи пет минути.

— Ясно… Успокой се… Чудесно… Лека нощ, Рейчъл. — Джеф изключи телефона.

„Не е ли късно да се обажда Рейчъл?“

— Какво има, Джеф?

— Нищо сериозно. Рейчъл прекалено много работи. Просто има нужда от почивка. Ще се оправи. — Той я прегърна и тихо попита: — Докъде бяхме стигнали? — После притисна голото й тяло към себе си и вълшебството започна.

Дейна забрави за проблемите със семейство Уинтроп, Джоун Синиси, генералите, икономите, Кемал и училищата и животът се превърна във вихрен празник…

— Боя се, че е време Пепеляшка да се връща в тиквата, мили — неохотно каза тя по-късно.

— Никаква тиква! Ще приготвя моята карета.

Тя погледна към слабините му.

— Май вече е готова. Още веднъж?

Когато Дейна се прибра, детегледачката вече нямаше търпение да си тръгне.

— Един и половина е — обвинително каза тя.

— Извинете ме. Забавих се. — Дейна й даде бакшиш. — Вземете такси. Навън е опасно. До утре вечер.

— Госпожице Евънс — рече жената, — мисля, че трябва да знаете…

— Да?

— Кемал цяла вечер ме измъчва с въпроси кога ще се върнете. Детето е много несигурно.

— Благодаря ви. Лека нощ.

Дейна влезе в стаята на Кемал. Той беше буден и играеше на компютъра.

— Здрасти, Дейна.

— Отдавна трябваше да си заспал, приятел.

— Чаках те да се прибереш. Добре ли прекара?

— Беше приятно, но ти ми липсваше, миличък.

Момчето изключи компютъра.

— Всяка вечер ли ще излизаш?

Тя усети скрития подтекст и каза:

— Ще се опитам да прекарвам повече време с теб, миличък.

Глава 10

В понеделник сутринта неочаквано я потърсиха по телефона.

— Дейна Евънс?

— Да.

— Обажда се доктор Джоуъл Хиршбърг от Детската фондация.

— Да, какво има?

— Елиот Кромуел ми спомена, че не можете да купите протезна ръка за сина си.

Дейна се замисли за миг.

— Да, така е.

— Господин Кромуел ми разказа всичко. Нашата фондация помага на деца от опустошени от война страни. Защо не доведете сина си при мен?

— Ами… да, разбира се. — Уговориха се да се срещнат по-късно същия ден.

Когато Кемал се прибра от училище, Дейна развълнувано му каза:

— Отиваме при един лекар, който ще ти сложи ръка. Радваш ли се?

— Не знам. Тя няма да е истинска.

— Но ще ти върши работа почти като истинската. Е?

— Става.

Доктор Джоуъл Хиршбърг бе петдесетинагодишен, привлекателен, сериозен наглед мъж.

— Докторе — започна Дейна, — искам веднага да ви предупредя, че трябва да измислим някакво финансово решение. Казаха ми, че тъй като расте, Кемал ще има нужда от нова ръка на всеки…

— Както споменах по телефона, госпожице Евънс — прекъсна я той — Детската фондация е създадена, за да помага на деца от опустошени от война страни. Ние ще се погрижим за разходите.

Дейна изпита огромно облекчение.

— Това е чудесно. — „Бог да благослови Елиот Кромуел.“

Доктор Хиршбърг се обърна към Кемал.

— Дай да те прегледам, младежо.

И след половин час каза на Дейна:

— Мисля, че можем да решим проблема. — Лекарят посочи една схема на стената. — Имаме два вида протези, миоелектрически, които са последната дума на техниката, и такива с кабелни връзки. Както виждате тук, миоелектрическата ръка е от пластмаса, покрита с имитация на кожа. — Хиршбърг се усмихна на Кемал. — Съвсем като истинска.

— Движи ли се? — попита момчето.

— Кемал, понякога струва ли ти се, че движиш ръката си? Имам предвид да свиваш пръсти и така нататък?

— Да.

Лекарят се наведе към него.

— Е, всеки път щом си помислиш за тази несъществуваща ръка, мускулите, които са я движили, се свиват и автоматично генерират миоелектрически сигнал. С други думи, ще можеш да разтваряш и затваряш дланта си само като мислиш за нея.

Лицето на Кемал грейна.

— Наистина ли? Как… как ще си слагам и свалям ръката?

— Съвсем лесно. Просто я издърпваш. Няма да можеш да плуваш с нея, но ще си в състояние да вършиш почти всичко друго. Като с обувките. Сваляш я вечер и сутрин пак си я слагаш.

— Колко тежи? — попита Дейна.

— От двеста грама до половин килограм.

Тя се обърна към Кемал.

— Какво мислиш? Да опитаме ли?

Момчето се мъчеше да скрие вълнението си.

— Истинска ли ще изглежда?

Доктор Хиршбърг се усмихна.

— Съвсем истинска.

— Супер!

— Досега си си служил с лявата ръка, така че ще трябва да се отучиш от това. Ще отнеме известно време. Можем да ти поставим протезата още сега, но първо ще се наложи да ходиш на терапевт, за да свикнеш с нея и да те научи да управляваш миоелектрическите сигнали.

— Върха!

Дейна силно го прегърна.

— Прекрасно. — Едва сдържаше сълзите си. Доктор Хиршбърг внимателно ги погледна, после се усмихна и каза: — Е, да почваме.

Когато се върна в службата, Дейна отиде при Елиот Кромуел.

— Идвам направо от доктор Хиршбърг, Елиот.

— Чудесно. Надявам се, че ще може да помогне на Кемал.

— Изглежда, че проблемът наистина ще се реши. Нямам думи да изразя благодарността си към теб.

— Няма за какво да ми благодариш, Дейна. Радвам се, че помогнах. Дръж ме в течение.

— Непременно. — „Бог да те благослови.“

— Цветя! — Оливия влезе в офиса с голям букет в ръце.

— Прекрасни са! — възкликна Дейна.

Отвори плика и прочете картичката. „Скъпа госпожице Евънс, нашият общ приятел повече лае, отколкото хапе. Джак Стоун.“

• Предыдущая
• 24/66
• Следующая