Выбери любимый жанр

Оценить:

Греховете на светците

Оглавление

— Искаш ли да пийнем по нещо в моя апартамент?

Тя го погледна. Тим бе привлекателен, интелигентен и очарователен. Но не беше Джеф.

— Благодаря ти, Тим, но ще ти откажа — едва успя да отвърна Дейна.

— О — разочаровано въздъхна той. — Може би утре?

— С удоволствие, но трябва да съм готова рано сутринта. — „И съм лудо влюбена в друг мъж.“

Рано на другата сутрин Дейна отново отиде в Бюрото за международно икономическо развитие. На гишето седеше същият милиционер.

— Добрый день.

— Аз съм Дейна Евънс. Щом не може да се срещна с господин Жданов, може ли да ме приеме заместникът му?

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Аз…

Той й подаде нов формуляр.

— Попълнете това…

Когато се прибра в стаята си, клетъчният й телефон звънеше. Сърцето й се разтуптя.

— Дейна…

— Джеф!

Искаха да си кажат толкова много неща. Ала Рейчъл стоеше помежду им като призрачна сянка и те не можеха да говорят за онова, което най-много ги вълнуваше: нейната болест.

В осем часа на следващата сутрин неочаквано се обадиха от кабинета на Жданов.

— Дейна Евънс? — попита мъжки глас със силен акцент.

— Да.

— Обажда се Ерик Карбава, заместник на господин Жданов. Искали сте да се срещнете с него.

— Да! — Тя почти очакваше да я попита: „Имате ли уговорена среща?“ — Елате в Бюрото точно след един час.

— Ясно. Много ви благода… — Връзката прекъсна.

Точно след час Дейна за пореден път влезе във фоайето на огромната тухлена сграда и отиде при същия милиционер.

Той вдигна поглед.

— Добрый день.

Дейна се насили да се усмихне.

— Добрый день. Аз съм Дейна Евънс. Идвам при господин Жданов.

Милиционерът сви рамене.

— Съжалявам. Без уговорена среща…

Тя сдържа гнева си.

— Имам среща.

— Нима? — Той я изгледа скептично и вдигна телефонната слушалка, каза нещо и се обърна към нея. — На третия етаж. Ще ви чакат.

Кабинетът на Жданов бе огромен и овехтял. Изглеждаше така, като че ли е бил мебелиран през двадесетте години. Вътре имаше двама души.

Когато Дейна влезе, и двамата се изправиха.

— Аз съм Жданов — каза по-възрастният.

Беше петдесетинагодишен, нисък и набит, с къдрава сива коса, светло кръгло лице и живи кафяви очи, които постоянно шаваха, сякаш търсеха нещо. Говореше със силен акцент. Носеше безформен кафяв костюм и изтъркани черни обувки. Той посочи другия мъж.

— Това е брат ми Борис Жданов.

Борис Жданов се усмихна.

— Приятно ми е, госпожице Евънс.

Той по нищо не приличаше на брат си. Изглеждаше десетина години по-млад, имаше орлов нос и волева брадичка. Носеше светлосин костюм на Армани и сива вратовръзка Ерме. И говореше английски много по-добре.

— Борис работи в руското посолство във Вашингтон — гордо каза Саша Жданов.

— Възхищавам се на работата ви, госпожице Евънс — каза Борис Жданов.

— Благодаря.

— Какво мога да направя за вас? — попита по-големият брат. — Някакъв проблем ли имате?

— Не. Исках да поговорим за Тейлър Уинтроп.

Той я погледна озадачено.

— Какво ви интересува?

— Разбрах, че сте работили заедно и че често сте се срещали.

— Да — предпазливо потвърди Саша Жданов.

— Какво е личното ви мнение за него?

— Какво да ви кажа? Мисля, че беше добър посланик.

— Казаха ми, че е имал много контакти тук и…

— О, да — прекъсна я Борис Жданов. — Посолствата в Москва дават много приеми и Тейлър Уинтроп винаги беше…

— Довольно! — намръщи се Жданов на брат си и се обърна към Дейна. — Посланик Уинтроп понякога ходеше на приемите в посолствата. Той обичаше хората. И руснаците го обичаха.

— Всъщност — отново се обади Борис — Тейлър ми каза, че можел…

— Молчать! — изсумтя Саша Жданов. — Както отбелязах, госпожице Евънс, той беше прекрасен посланик.

Дейна погледна брат му, който очевидно се опитваше да й каже нещо и попита:

— Посланик Уинтроп имал ли е някакви проблеми, докато е бил тук?

Саша Жданов свъси вежди.

— Проблеми ли? Не. — Избягваше погледа й.

„Лъже“ — помисли си Дейна.

— Някой имал ли е причина да убие Тейлър Уинтроп и семейството му?

Очите на руснака се разшириха.

— Да ги убие ли? Нет. Нет.

— Всъщност… — започна Борис.

— Никой нямаше причина да го убие прекъсна го брат му. — Той беше чудесен посланик. — Саша Жданов извади цигара от сребърна табакера и Борис побърза да му поднесе огънче.

— Имате ли други въпроси?

Те криеха нещо. Но какво? Всичко това й приличаше на лабиринт без изход.

— Не. — Тя погледна Борис и бавно прибави:

— Ако се сетите за нещо, ще съм в хотел „Севастапол“ до утре сутринта.

— Във Вашингтон ли се връщате? — попита я Борис.

— Да. Самолетът ми излита утре следобед.

— Аз… — почна Борис Жданов, после погледна към брат си и замълча.

— Довиждане — каза Дейна.

— Досвидания.

Когато се прибра, се обади на Мат Бейкър.

— Тук става нещо, Мат, но не успях да открия какво, по дяволите! Имам чувството, че мога да остана в Москва месеци и пак да не получа полезна информация. Утре се прибирам.

„Тук става нещо, Мат, но не успях да открия какво, по дяволите! Имам чувството, че мога да остана в Москва месеци и пак да не получа полезна информация. Утре се прибирам.“

Записът свърши.

Тази вечер на летище Шереметиево II бе пълно с народ. Докато чакаше самолета си, на Дейна пак й се стори, че я наблюдават. Огледа тълпата, но никой не привлече вниманието й. „Те са някъде тук.“ Тази мисъл я накара да потръпне.