Выбери любимый жанр

Оценить:

Греховете на светците

Оглавление

— Да.

— Тогава до утре.

По обяд Дейна влезе в малкото кафене в парка, седна в същото сепаре и зачака. Мина половин час, а Жданов го нямаше. „Сега пък какво се е случило?“ — тревожно се питаше тя.

— Добрый день. — Той стоеше до сепарето. — Елате. Отиваме на пазар.

— На пазар ли? — удиви се Дейна.

— Елате!

Тя го последва.

— Какво ще купуваме?

— Нещо за вас.

— Нямам нужда…

Взеха такси до един универсален магазин.

— Насам — каза Жданов.

Влязоха и той я заведе на щанд с предизвикателно дамско бельо. Дейна се огледа.

— Какво правим тук?

— Ще се преоблечете.

Към тях се приближи продавачка и Жданов бързо размени с нея няколко думи на руски. Тя кимна и след малко се върна с розова минипола и ниско изрязана блузка.

— Да — одобрително каза Жданов и се обърна към Дейна. — Облечете тези дрехи.

— Не! Какво…

— Трябва.

— Защо?

— Ще видите.

„Този човек е сексманиак — помисли си Дейна. — В какво се забърках, по дяволите?“ Жданов я наблюдаваше.

— Е?

Тя дълбоко си пое дъх.

— Добре. — Когато излезе от малката съблекалня, Дейна се погледна в огледалото и ахна. — Приличам на проститутка.

— Не още. Имате нужда от грим.

— Вижте какво…

— Елате.

Продавачката прибра дрехите й в книжна торбичка. Дейна облече вълненото си палто и двамата напуснаха щанда. Хората по пътя я заглеждаха и мъжете й се подхилваха. Един работник й намигна.

— Тук!

Бяха пред козметичен салон. Саша Жданов влезе. Дейна се поколеба, но го последва.

Той размени няколко думи с козметичката, която му показа яркочервено червило и кутийка руж. Той кимна и се обърна към Дейна.

— Сложете си този грим. Колкото може повече.

— Не, благодаря — категорично заяви тя. — Не знам каква игра си мислите, че играете, но аз няма да участвам в нея. Вече…

Очите му се впиха в нейните.

— Уверявам ви, че това не е игра, госпожице Евънс. Красноярск двайсет и шест е закрит град. Аз съм един от малцината избрани, които имат достъп до него. В много редки случаи ни позволяват да си водим проститутки. Това е единственият начин да ви преведа през охраната. Плюс кашон първокласна водка. Е? Съгласна ли сте?

„Закрит град? Охрана?“

— Да — неохотно отстъпи Дейна.

Глава 22

На летището ги очакваше военен самолет. Дейна се изненада, когато видя, че те са единствените пътници.

— Къде отиваме? — попита тя.

Саша Жданов мрачно се усмихна.

— В Сибир.

„Сибир.“ Стомахът й се сви.

Полетът продължи четири часа. Дейна се опита да завърже разговор с надеждата, че ще успее да получи представа с какво й предстои да се сблъска, ала Жданов й даваше само едносрични отговори.

Когато кацнаха на малко летище насред пустошта, на замръзналата писта ги чакаше „Лада 2110“.

— Мястото, където отиваме… далече ли е? — попита Дейна. „И ще се върна ли някога?“

— Не. Трябва да сме много внимателни.

Последва кратко пътуване до нещо, което приличаше на малка гара. На перона стояха шестима дебело облечени войници.

Когато Дейна и Жданов се приближиха към тях, единият я посочи и се подсмихна.

— Щастливец!

— Красиво момиче!

Жданов се ухили и каза нещо на руски. Войниците избухнаха в смях.

„Не искам да зная какво си говорят“ — помисли си Дейна.

Качиха се на влака. Дейна се чувстваше пообъркана отвсякога. „Къде може да отива влак насред пустата замръзнала тундра?“ Температурата в купето бе под нулата.

След няколко минути влязоха в ярко осветен тунел. На сантиметри от двете им страни се издигаше здрава скала. Дейна имаше чувството, че сънува.

Тя се обърна към Жданов.

— Ще ми кажете ли къде отиваме?

Влакът рязко спря.

— Пристигнахме.

Слязоха и се запътиха към странна бетонна сграда, заградена с два реда бодлива тел. Наоколо патрулираха въоръжени войници. Когато Жданов наближи портала, те отдадоха чест.

— Хвани ме за ръка, целуни ме и се усмихни — прошепна Жданов на Дейна.

Тя се подчини.

Порталът се отвори и двамата влязоха вътре ръка за ръка. Войниците завистливо гледаха Жданов. За огромно удивление на Дейна, сградата, в която влязоха, се оказа асансьорна шахта.

— Къде отиваме? — отново попита тя, когато започнаха да се спускат.

— Под планината. — Асансьорът бързо увеличаваше скоростта си.

— На каква дълбочина?

— Сто и осемдесет метра.

— На сто и осемдесет метра под планината? Защо? Какво има долу?

— Ще видите.

След няколко минути скоростта започна да намалява. Накрая асансьорът спря и вратата автоматично се отвори.

— Стигнахме — каза Жданов.

„Но къде?“

Излязоха от кабината. Бяха направили не повече от двадесет крачки, когато Дейна смаяно се закова на място. Пред нея се простираше улица в модерен град, с магазини, ресторанти и театри. По тротоарите вървяха мъже и жени и тя внезапно забеляза, че никой не носи палто. Стана й топло. Дейна се обърна към Жданов.

— Наистина ли сме под планината?

— Да.

— Но… — Тя отново погледна невероятния град. — Не разбирам. Какво е това място?

— Казах ви. Красноярск двайсет и шест.

— Да не е някакво бомбоубежище?

— Тъкмо обратното — загадъчно отвърна той и я погледна напрегнато. — За вас щеше да е по-добре да не знаете онова, което ще ви кажа. Знаете ли нещо за плутония?

— Не много.

— Плутоният е горивото за ядрените бойни глави, ключовата съставка в атомното оръжие. В Красноярск двайсет и шест се произвежда плутоний. Тук живеят и работят сто хиляди учени и специалисти. Преди получаваха възможно най-добрата храна, дрехи и жилища. Но им е наложено едно ограничение.