Выбери любимый жанр
Оценить:

Ако утрото настъпи


Оглавление


14

Както унищожиха и майка й.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Новината за престъплението на Трейси Уитни и нейната присъда се появи на първата страница на Ню Орлиънс куриър, придружена от полицейската й снимка. Големите телеграфни агенции поеха случката и мигновено я разпратиха на съответните вестници из цялата страна. Когато изведоха Трейси от съдебната зала, за да изчака колата, с която щяха да я превозят до щатския затвор, тя беше заобиколена от тълпа телевизионни репортери. Трейси скри от унижение лице, но не успя да убегне от окото на камерите. Джо Романо беше голямата бомба и опитът за покушение върху живота му от страна на една привлекателна крадла представляваше дори по-голяма сензация. На Трейси й се струваше, че е заобиколена от врагове. Чарлс ще ме измъкне, повтаряше си непрестанно тя. О, Боже, моля те, нека Чарлс ме измъкне. Не мога да родя нашето дете в затвора.

Едва на следващия следобед разрешиха на Трейси да се обади по телефона.

— Кабинетът на господин Станхоуп — прозвуча гласът на Хариет.

— Хариет, тук е Трейси Уитни. Искам да говоря с господин Станхоуп.

— Един момент, мис Уитни. — Трейси усети нерешителността в гласа на секретарката. — Сега… сега ще проверя дали господин Станхоуп е тук.

След дълго и мъчително чакане Трейси чу най-сетне гласа на Чарлс. Щеше да се разплаче от облекчение.

— Чарлс…

— Трейси? Ти ли си, Трейси?

— Да, скъпи. О, Чарлс, откога се мъча да се свържа с теб…

— Просто не съм на себе си, Трейси! Тукашните вестници са пълни с невероятни истории за теб… Не мога да повярвам онова, което пишат.

— И в него няма капка истина, скъпи. Капка. Аз…

— Защо не ми се обади?

— Опитах се. Не успях да те намеря. Аз…

— Къде се намираш сега?

— В… в затвора на Ню Орлиънс. Чарлс, ще ме пратят в затвора за нещо, което не съм извършила. — За неин ужас тя се разплака.

— Не затваряй. Чуй ме. Вестниците пишат, че си стреляла по някакъв мъж. Нали това не е истина?

— Стрелях в него, но…

— Значи е истина.

— Не е така, както го описват, скъпи. Ни най-малко. Всичко ще ти обясня. Аз…

— Трейси, призна ли се за виновна в опит за убийство и в кражба на картина?

— Да, Чарлс, само че…

— Боже господи, ако си имала нужда от пари, защо не обсъди това с мен… Да се опиташ да убиеш някого… просто не ми го побира умът. И родителите ми не могат да го повярват. Днес си на първата страница на сутрешното издание на филаделфийския Дейли нюз. Семейство Станхоуп се забърка за първи път в скандал.

Трейси долови самоконтрола в гласа на Чарлс и разбра дълбочината на неговите чувства. Тя отчаяно се надяваше на него, а той се оказа на тяхна страна. Едва се въздържа да не закрещи.

— Скъпи, така имам нужда от теб. Ела тук, моля те! Само ти можеш да оправиш всичко.

Последва дълга тишина.

— Струва ми се, че няма кой знае какво за оправяне. След като си признала, че си извършила всичко. Семейството ми не може да си разреши да се забърква в подобни истории. Убеден съм, че разбираш. Това е ужасен удар за всички ни. Очевидно не съм те познавал достатъчно добре.

Всяка негова дума й въздействаше като удар с чук. Целият свят се рушеше отгоре й. Чувстваше се по-самотна от всеки друг път. Сега нямаше вече към кого другиго да се обърне.

— Ами… ами какво ще стане с бебето?

— Можеш да постъпиш с бебето така, както намериш за най-добре — каза Чарлс. — Съжалявам, Трейси!

Телефонната връзка прекъсна.

Трейси продължаваше да държи безмълвната слушалка в ръка.

Една затворничка зад нея я подкани:

— Свърши ли с телефона, мила, че искам да се обадя на адвоката си.

Когато върнаха Трейси в килията, полицайката я предупреди:

— Приготви се за тръгване утре сутринта. Ще те вземат в пет.

Дойде посетител. Ото Шмит изглеждаше остарял с няколко години, откакто го видя за последен път. Имаше болнав вид.

— Дойдох да ти кажа колко съжаляваме с жена ми. Знаем, че случилото се не е по твоя вина.

Защо Чарлс не беше казал това!

— С жена ми ще отидем на погребението на мисис Дорис.

— Благодаря ти, Ото.

Утре ще погребат и двете ни, помисли си опечалена Трейси.

Не успя да мигне цялата нощ, само лежеше върху тясното затворническо легло и се взираше упорито в тавана. Представяше си отново и отново разговора с Чарлс. Дори не й даде възможност да му обясни как стоят нещата.

Трябваше да помисли и за бебето. Беше чела за жени, които раждат в затвор, но тези разкази се различаваха толкова от действителния й живот, че оставяха у нея впечатлението, че се отнасят за хора от други планети. А сега й се случваше и на нея. Можеш да постъпиш с бебето така, както намериш за най-добре, й каза Чарлс. И въпреки това си помисли: те няма да ми го оставят. Ще ми го отнемат, защото ще бъда в затвора през целите следващи петнадесет години. По-добре детето да не научи нищо никога за майка си. Разплака се.

В 5.00 часа на следващата сутрин в килията на Трейси влезе полицай, придружен от полицайка.

— Трейси Уитни?

— Да — изненада се колко странно прозвуча гласът й.

— По заповед на криминалния съд на щата Луизиана ще бъдете преместена в Южния женски затвор на Луизиана. Да тръгваме, миличка.

Поведоха я по дълъг коридор, край килии, пълни със затворнички. Чуха се дюдюкания.

— Приятно пътуване, миличка…

— Кажи къде криеш картината, Трейси, и ще поделим паричките…

— Ако си тръгнала към големия дом, попитай за Ърнестин Литълчеп. Тя ще се погрижи много добре за тебе…

Трейси мина край телефона, от който се бе обадила на Чарлс. Довиждане, Чарлс!

3
Loading...

Жанры

Деловая литература

Детективы и Триллеры

Документальная литература

Дом и семья

Драматургия

Искусство, Дизайн

Литература для детей

Любовные романы

Наука, Образование

Поэзия

Приключения

Проза

Прочее

Религия, духовность, эзотерика

Справочная литература

Старинное

Фантастика

Фольклор

Юмор