Грей

Оглавление

Докато тя се тутка и се притеснява все повече и повече, ми хрумва, че мога да усъвършенствам моториката ѝ с помощта на камшик за езда. Ако се използва умело, може да накара дори най-плашливите да се стегнат. Тази блудна мисъл ме кара да се наместя на стола. Тя вдига поглед към мен и прехапва плътната си долна устна.

Мама му стара! Как не съм забелязал досега колко примамлива е устата ѝ?

— Съ-съжалявам. Не съм свикнала с тези неща.

„Веднага си личи, сладурано, но в момента не давам пет пари, защото не мога да откъсна очи от устата ти“.

— Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл. — Трябва ми още малко време, за да озаптя разпътните си мисли.

„Престани веднага, Грей“.

— Имате ли нещо против да запиша отговорите ви? — пита тя и ме поглежда непринудено, изпълнена с очакване.

Иска ми се да се изсмея.

— Питате ме сега, след толкова усилия да си нагласите касетофона?

Тя мига, очите ѝ са огромни, стреснати за момент, и аз усещам как ме бодва непознато чувство на вина.

„Престани да се държиш като гадняр, Грей“.

— Не, нямам нищо против. — Не искам да съм отговорен за този поглед.

— Кейт, тоест госпожица Кавана, обясни ли ви каква е целта на това интервю?

— Да. Това интервю ще влезе в броя на вестника, посветен на завършващите тази година, понеже аз ще връчвам дипломите на церемонията. — Не разбирам защо, за бога, се съгласих с тази работа. Сам от Връзки с обществеността ми каза, че катедрата по науки за околната среда към университета имала нужда от популяризация, за да привлече допълнително финансиране към дарението, което им направих, така че трябвало да има възможно повече медийни изяви.

Госпожица Стийл примигва отново, сякаш чува нещо съвсем ново — и ме поглежда неодобрително. Не се ли е подготвила предварително за това интервю? Това би трябвало да ѝ е известно. Мисълта вледенява кръвта ми. Неприятно е, не очаквах подобно нещо от човек, който ми отнема от времето.

— Добре. Имам няколко въпроса към вас, господин Грей. — Тя мушна зад ухото си един изнизал се кичур коса и разпиля раздразнението ми.

— Така си и мислех — отвръщам съвсем безучастно. Нека се погърчи малко. Очевидно се получава, но след това тя изправя тесните си рамене. Опитва се да изглежда професионално, докато натиска копчето за запис, и се мръщи, докато преглежда смачканите листове с нахвърляни бележки.

— Вие сте толкова млад, а зад гърба си имате огромна империя. На какво дължите успеха си?

Сигурен съм, че може да се справи по-добре от това. Що за посредствен въпрос. Никаква оригиналност. Голямо разочарование. Започвам с обичайния си отговор, че разчитам на изключителния екип, който работи за мен, хора, на които имам пълно доверие, на които плащам добре и ала-бала и дрън-дрън… Само че, госпожице Стийл, неоспорим факт е, че съм великолепен в онова, което върша. За мен това е като да се отсече дърво. Купувам болни, зле управлявани фирми и ги оправям, някои задържам, ако са наникъде, вземам активите и ги продавам на онзи, който дава най-много. Съвсем просто е, трябва да знаеш разликата между двете, а накрая всичко опира до отговорните хора. За да успееш в бизнеса, ти трябват свестни хора, а аз умея да преценявам хората по-добре от останалите.

— Може би просто имате повечко късмет — прошепва тя.

Късмет ли? Обзема ме раздразнение. Късмет значи, а? Как смее тази? Изглежда непретенциозна и скромна, откъде се взе този въпрос! Никой досега не е споменавал, че може да е късмет. Упорит труд, подходящите хора, които да не изпускаш от поглед и да предвидиш как ще действат; да прецениш дали са в състояние да си изпълнят задачата и ако не — да ги разкараш. Това правя аз, при това го правя добре. Късметът няма нищо общо с тази работа! Майната му на всичко! За да се изперча с ерудицията си, цитирах Андрю Карнеги, любимия ми индустриалист. „Най-голямото предизвикателство за един ръководител е израстването и развитието на хората“.

— Говорите като човек, който е обсебен от мисълта да контролира всичко и всички — заявява тя съвсем сериозно.

Мама му стара! Може пък наистина да вижда вътре в мен.

„Контрол е второто ми аз, сладурано“

Поглеждам я с надеждата да я стресна.

— О, аз упражнявам контрол върху всяко нещо, с което се заема, госпожице Стийл. — „Включително и с теб, точно тук, в момента“.

Привлекателната руменина отново плъзва по лицето ѝ и тя прехапва устна. Продължавам да говоря, за да се разсея от устата ѝ.

— Освен това власт и сила се постигат, когато си убеден, че имаш дарба да контролираш нещата.

— Имате ли усещането, че притежавате изключителна власт? — пита тя с тих, успокояващ гласец, но извива елегантната си вежда с изражение, което разкрива неодобрението ѝ. Нарочно ли се опитва да ме предизвика? Заради въпросите, които задава, ли се дразня, заради отношението ѝ, или заради факта, че я намирам за привлекателна? Раздразнението ми расте.

— За мен работят над четирийсет хиляди души, госпожице Стийл. Това ми налага известна отговорност, или ако ви е по-удобно, може да го наречете власт. Например ако в един момент реша, че ми е писнало да се занимавам с бизнеса си, и взема, че го продам, най-малко двайсет хиляди души ще се чудят как да платят ипотеките си само след месец, и вероятно няма да успеят.

Ченето ѝ увисва. Така вече е по-добре. „Начуках ли ти го, малката?“ Сега вече нещата си дойдоха на мястото.

— Нямате ли борд на директорите, пред който да отговаряте?

— Аз съм собственик на тази компания. Не е нужно да отговарям пред никакъв борд. — Това би трябвало да ѝ е известно.