Метеоритът

Оглавление

1/143
Следующая

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Делта форс, Националната разузнавателна служба и фондацията „Космически граници“ са истински организации. Описаната в този роман техника също съществува реално.

...

Ако се потвърди, това откритие определено ще е един от най-поразителните факти в нашата Вселена. Неговото значение е невъобразимо мащабно и величествено. То обещава да даде отговори на някои от най-старите ни въпроси и в същото време поставя нови — още по-фундаментални.

Пролог

На това самотно място смъртта можеше да дойде в безброй форми. Геологът Чарлз Брофи от години се наслаждаваше на дивата му прелест и все пак нищо не можеше да го подготви за жестоката неестествена смърт, която щеше да го сполети.

Четирите хъскита, които теглеха шейната с геоложка техника в тундрата, ненадейно забавиха ход и се загледаха към небето.

— Какво има? — попита Брофи и слезе от шейната. Зад сгъстяващите се буреносни облаци летеше двумоторен транспортен хеликоптер и с военна ловкост маневрираше сред ледниковите върхове.

„Странно“ — помисли си той. Никога не беше виждал вертолети толкова на север. Хеликоптерът кацна на петдесетина метра от него и вдигна във въздуха парещ облак сняг. Кучетата неспокойно заскимтяха.

Вратата на хеликоптера се отвори и от него слязоха двама мъже. Носеха бели арктически униформи и автомати и припряно се запътиха към геолога.

— Доктор Брофи? — извика единият.

Ученият се озадачи.

— Откъде знаете името ми? Кои сте вие?

— Извадете радиостанцията си, моля.

— Какво?

— Просто го направете.

Обърканият Брофи измъкна радиостанцията от канадката си.

— Искаме да пратите сигнал за бедствие. Намалете радиочестотата на сто килохерца.

„Сто килохерца ли? — Геологът съвсем се смути. — Никой не може да засече сигнал с толкова ниска честота“.

— Злополука ли е станала?

Вторият вдигна автомата си и го насочи към главата му.

— Няма време за обяснения. Просто го направете.

Брофи с треперещи ръце настрои честотата.

Първият мъж му подаде картичка с няколко напечатани реда.

— Предайте това съобщение. Бързо.

Ученият погледна текста.

— Не разбирам. Тази информация не е вярна. Аз не съм…

Мъжът силно притисна дулото на автомата си към слепоочието му.

Докато Брофи предаваше странното съобщение, гласът му трепереше.

— Добре — каза първият мъж. — Сега се качете заедно с кучетата си в хеликоптера.

Под прицела на автоматите геологът подкара скимтящите хъскита и шейната към товарната рампа на вертолета. Веднага щом се качиха, той се издигна във въздуха и полетя на запад.

— Кои сте вие, по дяволите? — отново попита Брофи. Под канадката си се бе изпотил. „И какво означаваше това съобщение?!“

Мъжете не отговориха.

Когато хеликоптерът набра височина, през отворената врата нахлу вятър. Все още впрегнати в натоварената шейна, хъскитата заскимтяха по-силно.

— Поне затворете вратата — настоя ученият. — Не виждате ли, че кучетата ги е страх!

Мъжете не казаха нищо.

Вертолетът се издигна на сто и двадесет метра и рязко зави над върволица ледени пропасти и цепнатини. Изведнъж мъжете се изправиха. Мълчаливо хванаха тежко натоварената шейна и я блъснаха през отворената врата. Пред ужасения поглед на Брофи кучетата му напразно дращеха и се съпротивляваха на огромната тежест. Скоро вече летяха надолу. След миг заглъхна и протяжният им вой.

Брофи скочи и закрещя, но мъжете го сграбчиха, забутаха го към вратата. Геологът размахваше юмруци и се опитваше да отблъсне яките ръце, които го тласкаха навън.

Безполезно. След малко летеше надолу към пропастите.

1

Ресторант „Тулос“ се намираше в съседство с Капитолия и предлагаше политически некоректно меню от младо телешко и карпачо с конско, което правеше заведението извънредно популярно за толкова важната закуска на силните на деня във Вашингто. Тази сутрин в „Тулос“ имаше много работа — какофония от тракащи прибори, бръмчене на кафемашини и разговори по мобилни телефони.

Когато жената влезе, метрдотелът скришом отпиваше глътка от сутрешното си блъди мери. Той се обърна с опитна усмивка.

— Добро утро. Какво ще обичате?

Жената бе привлекателна, около тридесет и пет годишна; носеше сив фланелен панталон с басти, консервативни ниски обувки и блуза на Лора Ашли с цвят на слонова кост. Имаше изправена стойка — леко вирната брадичка, не арогантно, просто решително. Светло кестенявата й коса беше в най-популярната вашингтонска прическа на телевизионна водеща: буйно разчесана отгоре, спускащи се под раменете къдрици… достатъчно дълга, за да е секси, но достатъчно къса, за да напомня на човек, че навярно е по-интелигентна от него.

— Малко съм закъсняла — скромно отвърна посетителката. — Имам среща на закуска със сенатор Секстън.

Метрдотелът усети неочаквано вълнение. Сенатор Седжуик Секстън бе редовен посетител и в момента беше един от най-известните хора в страната. След като предишната седмица бе помел в първичните избори и дванадесетимата основни кандидати на републиканската партия, сенаторът всъщност беше гарантирал на своята партия номинацията за президент на Съединените щати. Мнозина бяха убедени, че той има всички шансове следващата есен да отмъкне Белия дом от сегашния президент. Напоследък лицето на Секстън сякаш гледаше от всяко национално списание, а лозунгът на предизборната му кампания можеше да се види в цяла Америка:

„Да престанем да пилеем. Да започнем да поправяме“.

— Сенатор Секстън е в сепарето си — каза метрдотелът.