Голо лице

Оглавление

Той извади адресната книжка от заключеното чекмедже, намери телефонния номер й го избра. Чуха се три прозвънявания и след това се обади нечий равнодушен глас.

— Това е специална централа. Кой номер избирате, моля?

Джад даде номера на телефонистката. След няколко секунди тя се обади.

— Съжалявам, но при нас такъв номер не съществува. Моля, проверете в указателя или се свържете със служба Информация.

— Благодаря ви — каза Джад и затвори.

Остана за миг така, като си припомни какво му бяха съобщили от службата за връзка c пациентите му преди няколко дни. Бяха успели да се свържат c всички пациенти c изключение на Ан. Може би са записали неправилно цифрите или пък са ги разместили. Погледна и в телефонния указател, но там не фигурираше нито нейното име, нито това на съпруга й. Изведнъж почувства, че е много важно да поговори c нея. Преписа си адреса й: Уудсайд Авеню 617, Байон, Ню Джърси.

След четвърт час беше в сервиза на Ейвис, където нае кола. Зад щанда висеше табела c надпис: „Не сме първокласни, но затова пък се стараем повече.“ На един хал сме, помисли си Джад.

След няколко минути изкарваше колата от гаража. Направи една обиколка из квартала, за да се увери, че никой не го следи, и се насочи към моста Джордж Уошингтън, от който се отделяше пътя за Ню Джърси.

В Байон спря на една бензиностанция, за да пита за адреса.

— На следващия ъгъл наляво и после третата пресечка вляво.

— Благодаря ви — каза Джад и потегли.

При мисълта, че ще види Ан, сърцето му ускори пулса си. Какво трябваше да й каже, без да я разтревожи? Съпругът й дали си беше у дома?

На Уудсайд Авеню зави наляво. Загледа се в номерата. Намираше се в деветстотния квартал. Къщите от двете страни на улицата бяха дребни, стари и очукани от природните стихии и годините. Подкара към седемстотния квартал. Къщите прогресивно продължаваха да остаряват и да се смаляват.

Ан му беше казала, че живее в хубаво имение c много дървета. А тук нямаше дърво даже и за цяр. И когато най-сетне стигна до номера, който Ан му беше дала, той беше почти подготвен за това, което видя.

Номер 617 представляваше пуст и буренясал парцел.

Глава деветнадесета

Седеше в колата срещу празното място и се опитваше да обмисли ситуацията. Възможно беше телефонният номер да е сгрешен. Или пък адресът. Но не и двете. Ан съвсем съзнателно го беше излъгала. И щом го беше излъгала коя е тя и къде живее, за какво друго не би го излъгала? Той се напрегна, за да преосмисли всичко, което наистина му беше известно за нея. Не беше много. Почти нищо. Беше дошла при него в кабинета му без предварително обаждане и беше настояла да му стане пациентка. И през четирите седмици, докато траеха посещенията й при него, се беше изхитрила да не му каже нищо за действителния си проблем, след което изведнъж му беше заявила, че проблемът вече е решен и тя си отива. След всяко посещение му беше плащала в брой, за да не може да проследи източниците й. Но каква причина можеше да има тя да се представя за пациент и после изведнъж да изчезне? Отговорът можеше за бъде само един. И когато стигна до съзнанието му, той се почувствува физически зле.

Ако някой искаше да го убие — и ако този някой искаше да научи разписанието и обстановката в кабинета му — какъв по-добър начин от този да се вмъкне като пациент? Значи за това беше дошла тя при него. Дон Винтън я беше изпратил. Беше научила каквото й трябва и сетне беше изчезнала без следа.

Всичко е било преструвка, а как само вярваше на цялата история! Как ли се е присмивала след всеки доклад пред Дон Винтън на тоя влюбен идиот, наричащ себе си психоаналитик c претенции да познава хората. Беше влюбен до ушите в момиче, чиято единствена цел беше да го направи мишена за наемни убийци. Беше ли възможно един истински специалист по човешки характери да не го види? Как ли щяха да му смеят в Асоциацията на американските психиатри.

Добре, но ако въпреки всичко се окажеше, че това не е вярно? Ако Ан беше дошла при него c действителен проблем, но под измислено име, защото се е страхувала да не засегне някого? А след време проблемът й се е разрешил и тя е сметнала, че повече не се нуждае от помощта му? Но Джад знаеше, че това бе прекалено лесно, за да е вярно. Съществуваха неща, които той бе длъжен да открие. Съзнаваше добре, че сред тези все още неизвестни за него подробности лежи и отговорът на въпроса какво и защо става около него. Напълно беше възможно Ан да е била заставяна да участвува във всичко това против волята си. Но още щом си го помисли, разбра, че е пълна глупост. Опитваше се да си я представи като разстроено девойче, а себе си като рицар в блестяща броня. Дали наистина го беше направила мишена за наемните убийци? Все някак трябваше да го разбере.

От другата страна на улицата от една къща излезе жена в парцаливо палто и се втренчи в него. Той потегли и направи завой, като подкара обратно към моста Джордж Уошингтън.

Зад него се беше проточила цяла колона от коли. Една от тях можеше да е тази на преследвачите му. Но защо им беше да го следят? Враговете му знаеха къде да го открият. Той не можеше просто така да стои и да ги чака да атакуват. Той самият трябваше да атакува, да ги изведе от равновесие, да доведе Дон Винтън до такава степен на неконтролирана ярост, че да го принуди да направи глупост и да се издаде. И всичко това трябваше да свърши преди Макгрийви да го залови и да го вкара в затвора.

Джад подкара към Манхатън. Единственият възможен ключ към всичко това беше Ан — а тя беше изчезнала безследно. След два дни щеше да е напуснала страната.