Камъните на елфите

Оглавление

112

Но тези няколко секунди дадоха възможност на Уил да се съвземе и да изпрати поразяваща струя синкав пламък към Косача, който обаче побърза да се прикрие в сенките.

Уил чакаше, целият нащрек, но от демона нямаше и следа. Беше се слял с мрака в ъглите, но рано или късно щеше да изскочи неизвестно откъде. Еретрия се беше свила на пода до него, разтърсвана от ридания, а ръката й все още стискаше вярната кама, оказала се за пръв път безполезна. Хийбъл се беше навел над проснатия на пода Пират и отчаяно му шепнеше нещо. Минутите си течаха. Нищо не помръдваше.

Изведнъж Уил вдигна глава. Косача беше там, горе, на тавана на пещерата.

Вадя го в мига, в който демонът се спускаше върху него, разперил плаща си. Успя да избута Еретрия настрани и да вдигне ръката си с камъните. Демонът се приземи плавно, безшумно като котка. Еретрия изпищя ужасена и отстъпи назад.

Уил усещаше върху себе си втренчения пробождащ поглед на демона изпод гънките на черната качулка, но не можеше да види лицето му. Страшен, смъртоносен хлад започваше да го изпълва и ако не бяха камъните на елфите, би бил загубен. Търсещи камъни ги бе нарекъл Аланон. Търси, Уил, търси лицето му! Синият пламък изригна и обгърна като огнен шлем безликата глава на чудовището. Косача изрева от ярост и болка. Докато демонът заслепен се въртеше отчаяно в стремежа си да се освободи, Уил Омсфорд целият се разтърси, сякаш вътре в него избухна мощен взрив, и отново запрати към демо: на струи магически огън. Косача политна към стената и се сгърчи, обхванат от пламъци. След малко пламтеше като факла и цялата пещера се изпълни от ярка ослепителна светлина. Когато пламъкът угасна, от Косача бе останала само димяща овъглена купчина.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Свещеният огън обгърна Амбърли ласкаво, без да й причинява болка, сякаш скри малката елфа във вътрешността на огромно алено цвете. Странно, помисли си тя, когато първоначалната уплаха премина. Сега й се струваше, че през цялото време го е знаела, очаквала го е.

Изведнъж всичките й страхове и тревоги изчезнаха, необичайно спокойствие се разля във вените й и тя изпадна в унес, сякаш сънуваше. Странен, приказен сън, който не й се искаше да свършва.

Страшното беше зад гърба й. Беше стигнала до края на пътя. Онова особено вътрешно чувство, което спаси живота й на ръба на Дупката, и този път не я беше подвело. Беше действала почти несъзнателно, доверила се беше на някакъв свой особено изострен инстинкт и… се беше озовала тук, когато всички други бяха изгубили надежда.

А може би… я направляваше нещо извън нея? Тази мисъл я стресна. Дали това не бе Свещеният огън, Изворът на Живота? Едва ли. Той би въздействал на всички, не само на нея. Или пък… семето на Елкрис я пазеше. Не, то още не се бе събудило за живот. Но какво тогава?

И в един миг прозря. Това бе тя самата. Причината не бе извън нея. Може би Елкрис освен цялата си мъдрост й бе предала и още нещо, за което си даваше сметка едва сега. Бе й вдъхнала дарбата да вижда онова, което оставаше невидимо за очите.

Това неочаквано откритие в първия миг дори я изплаши, но после, ядосана иа самата себе си, си наложи да превъзмогне тревогата. Пак ли започваше? Нямаше причини да се бои. Сега само трябваше да изпълни онова, за което беше дошла. Дължеше го на Елкрис. И не само на нея.

Стисна в шепата си семето. Стори й се топло, сякаш вътре в него пулсираше живот. Осъзнавайки цялата значимост на тайнствения ритуал, който й предстоеше да извърши, изведнъж я обхвана слабост. Къде ли беше сега Уил? Такава нужда имаше от него в този момент…

Почувства се безкрайно сама. Но може би така трябваше. Някои неща в живота трябва да преодолееш сам, помисли си тя. Уил я беше следвал до края. Сега просто беше дошъл нейният ред. Пое си дълбоко дъх. Нали най-трудното беше свършило? Сега от нея се искаше толкова малко — да извади семето и да остави пламъкът да го обгърне… Само това. Така ли беше всъщност? Ръката й трепереше.

Вгледа се в семето, легнало в шепата й. Дори то й се струваше някак странно, плашеше я, защото беше част от Елкрис… Кога се обърка всичко? В началото нямаше страх, само обич. И близост. Някакво чувство на съпричастие, което огряваше душата й и я правеше щастлива… Докато не реши, че започва да се изгубва… и че Елкрис няма право да постъпва така с нея.

Тръсна глава. Всичко това беше минало. А в този миг Елкрис умираше и елфите се мъчеха да удържат настъпващия враг, докато тя, Амбърли, се върне. Крайно време беше да спре да се самосъжалява и да остави колебанията.

И изведнъж се сепна. Та нали самата тя беше обгърната от огъня? Не трябваше ли той вече да е подействал на семето? Прехапа устни. Отново търсеше оправдание за собствената си нерешителност. Стига тогава! Въздъхна и протегна напред разтворената си длан. Огънят лумна по-ярко и семето сякаш се нажежи до бяло.

И тогава Амбърли усети отново в гърдите й да прониква онова всепронизващо разтърсващо чувство. Тя коленичи със съзнанието, че всеки миг ще се случи нещо съдбовно, и притисна до сърцето си семето на Елкрис. В гърдите й сякаш запърха птиче.

Това беше. Тя беше. Сега разбираше, че е била тя. И най-после прие предопределението си.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Притиснати един до друг в дъното на пещерата, Уил и Еретрия безмълвно наблюдаваха аленото сияние. Внезапно то припламна по-ярко и изведнъж угасна.

— Уил… — достигна до ушите на южняка нечий слаб шепот. Миг след това я видя — тъничката фигура на изгубеното дете и огромните тъжни очи, побрали в себе си недетска мъдрост.