Посетителите

Оглавление

1/80
Следующая

1. Лоун Пайн, Минесота

Джордж, бръснарят, разсече въздуха с ножиците и ядосано щракна с тях.

— Казвам ти, Франк, не знам какво става с теб — заяви той на мъжа, седнал в бръснарския стол. — Прочетох статията ти за рибата и диваците в резервата. Не изглеждаше да си особено притеснен.

— Наистина не съм — отвърна Франк Нортън. — Това няма чак такова голямо значение. Щом хората не искат да плащат разрешителното за резервата, могат да ходят на риба другаде.

Нортън беше издател, редактор, рекламен директор и разпространител на излизащия в Лоун Пайн вестник „Сентинъл“, чиято редакция се помещаваше от другата страна на улицата, срещу бръснарницата.

— Това е нахалство — каза бръснарят. — Не е честно да се предостави на ония червенокожи контролът над лова и риболова в резервата. Като че резерватът не е част от щата Минесота или даже от Съединените щати. Сега белият човек не може да лови там риба с обикновено държавно разрешително. Ще трябва да си купи разрешително от племето. А племето ще може да установява свои правила и наредби. Не е честно, казвам ти.

— За хора като теб и мен няма да има особена разлика — рече Нортън. — Ако искаме да ходим на риба, ей го потока с пъстървата край града. Във вира под моста има толкова големи дъгови пъстърви, че чак страх да те хване.

— Става дума за принципа — каза бръснарят. — В статията ти пише, че червенокожите притежават тази земя. Тяхна била, дяволите да ги вземат! Не е тяхна. Просто ги оставяме да си живеят там. Когато отидеш в резервата, ще те обвинят, че си отишъл на лов или за риба. Ще те обвинят в какво ли не, за да платиш разрешителното. Сигурно повече, отколкото плащаш на държавата. Ще въведат свои собствени ограничения. Ще трябва да живеем по техните закони, закони, с чието създаване нямаме нищо общо. И ще ни причинят главоболия. Почакай и ще видиш, че ще ни причинят главоболия.

— Самонавиваш се, Джордж — възрази Нортън. — Няма да причинят главоболия на никого. Те ще искат хората да ходят там. Ще направят всичко възможно, за да привлекат рибарите. Та нали това ще им носи пари.

Джордж пак щракна с ножиците.

— Тия проклети червенокожи — каза той. — Непрекъснато хленчат за правата си. Наричат се туземни американци. Нямало вече индианци. О, не, за Бога, сега те били туземни американци. И твърдят, че сме им отнели земята.

Нортън се подсмихна.

— Е, щом отвори въпрос за това, според мен наистина сме им отнели земята. И независимо от чувствата ти, Джордж, те са туземни американци. Ако това е името, с което искат да наричат сами себе си, струва ми се, че имат право. Те са били тук първи и ние наистина сме им отнели земята.

— Имали сме правото да го сторим — каза Джордж. — Тя просто си е била тук. Те не са я използвали. От време на време са събирали по малко див ориз или са убивали по някоя патица. Или пък някой бобър, заради кожата. Но не са използвали истински земята. Оставяли са я да пустее. Не са знаели как да я използват. А ние сме знаели. Тъй че сме дошли и сме я използвали. Казвам ти, Франк, имали сме правото да я вземем и да я използваме. Имаме правото да използваме всяка земя, която не се използва. Но дори и сега не ни се разрешава да го правим… Вземи например онази земя отвъд реката. Големи, високи, прави дървета — стоят си там още от времето, когато Христос е бил младенец. И чакат някой да ги използва. Едно време дърварите са ги пропуснали някак си и те все още си стоят там, както са си стояли едва ли не от Сътворението. Хиляди акри гори, които просто чакат триона. Милиони кубици дъски чакат някой да ги набичи. Има дърводобивни компании, които искат да се заловят с тях. Отишли в съда, за да получат право да ги секат. Но съдията казал „не“. Не можете да ги сечете, казал. Това е праисторическа необитаема зона и не можете да я пипате. Службата по горите казала на съда, че онези хиляди акри дървета са национално наследство и трябва да бъдат съхранени за потомството. Как пък се загрижихме чак толкова за наследството и потомството?

— Не знам — отвърна Нортън. — И не ме интересува. Чудесно е да стоиш тук и да наблюдаваш праисторическата необитаема зона, чудесно е да излезеш за малко и да се поразходиш там. Такъв покой е там, отвъд реката. Покой и някаква величественост. Чудесно е, че имаме такова нещо.

— Изобщо не ми пука — каза бръснарят. — Казвам ти, че не е честно. Избутват ни. Избутват ни разни празноглави добротворци и простодушни милозливци, които вдигат врява до Бога, че трябвало да помогнем на ония бедни, онеправдани червенокожи, да опазим дърветата и да не замърсяваме въздуха. Каквото и да казват онези милозливци, червенокожите могат да обвиняват само себе си. Те са ужасно мързеливи. На всички, взети заедно, не им се събира и един ден честен труд. Само си лежат и хленчат. Не пипват никаква работа. Непрекъснато твърдят, че им дължим нещо — независимо колко им даваме, те твърдят, че им дължим още повече. Казвам ти, не им дължим нищо освен един хубав ритник по мързеливите задници. Имали са си своя шанс и не са го използвали. Били са прекалено тъпи, за да го използват, или пък прекалено мързеливи. Цялата тази проклета страна е била тяхна преди да дойдат белите хора, обаче не са направили нищо с нея. От години се грижим за тях и колкото повече правим, толкова повече искат. И вече не молят за нещо, а го изискват. Точно това правят — изискват неща, които нямат. А какво право има който и да било от тях да изисква нещо? За какви се мислят те? А? Запомни ми думите. Много скоро тия червенокожи ще поискат да им върнем цяла северна Минесота, а може би и част от Уисконсин. Точно както става в Блак Хилс. Казват, че Блак Хилс и районът на Бигхорн им принадлежали. Приказват за някакви си стари договори отпреди сто, че и повече години. Твърдят, че сме им били отнели земята, без да имаме право на това. Внесоха онзи закон в Конгреса и започнаха съдебно дело за Блак Хилс и Бигхорн. И най-вероятно някой тъп съдия ще каже, че имат право. А и в Конгреса има празноглавци, които работят за тях и обясняват, че червенокожите имали законно право върху земята, за която белите хора са хвърлили години труд и милиони долари, та да я превърнат в нещо, което си струва. Когато са я притежавали индианците, тя е била само пасище за бизони.