Господин Никой

Оглавление

— Та, значи, работа ни предстои, а? — връщам се аз на темата.

— Работа, мойто момче, и то сериозна. Трябва да знаеш, че Центърът фактически, макар и секретно, се издържа от американците. Хората, разбира се, ме ценят и правят разлика между един политически лидер като Младенов и някакъв си емигрант като Димов. Тъкмо това обаче не се харесва на Димов. Въртя я, сука я и най-после, изглежда, е успял да убеди ония, че макар да съм голяма фигура, нямам неговите делови качества. И всичко се нареди точно така, както той желаеше: аз съм фирмата, а фактическият шеф е Димов.

— Че как може тъй? Та ти ли нямаш делови качества — учудвам се аз, макар че от деловите качества на бай Марин ми е известно само умението му да се измъква малко преди да дойде време за сметката.

— Ама ха де, виж им акъла — възклицава Младенов.

— А ти пък защо се съгласяваш с такова положение?

— Че кой ме пита мене? Веднъж направо поставих въпроса: „Кажете най-после, кой е шеф тук — аз или Димов?“ „Ти си шефът, казват, но Димов е за нас ценен помощник и не можем да го пренебрегваме.“ И отгоре на това ме предупредиха, че не биха желали никакво изостряне на отношенията вътре в Центъра. А когато тия, дето дават парата, ти кажат „не бихме желали“, то е все едно да ти кажат „не ти разрешаваме“.

— И сега?

— И сега разчитам на тебе. До днес бях сам, без доверен човек и понеже бях сам, ония просто ме изолираха. А трябва да стане обратното: ние тях да изолираме и да покажем на американците, че можем да ръководим работата по-добре от разни димовци. Разбира се, нужно е да се действува постепенно и деликатно. На първо време ще поемеш списанието. То е на такова дередже, че няма да ти е трудно да го подобриш. А това ще се забележи, където трябва. После ще навлезеш и в друг сектор. Ще привлечем Тони и Милко на наша страна. Ще накараме най-после Димов да отстъпи. Той е хитрец, но мекошав. Ще се примири с втората цигулка. Най-опасен е всъщност Кралев.

— Че тя каква излиза? Ти си параван на Димов, а Димов — на Кралев…

— Ами горе-долу така е. Поне сега-засега — навъсва се Младенов.

— А откъде черпи сила Кралев?

— Как откъде? Че той върши цялата работа. Димов не може без него, затова му върви на гайдата, без да му идва на ум, че оня някой ден ще го измести.

— Че какво толкова пък представлява тая работа, дето Кралев я върши?

— Ще разбереш всичко. Има време — отвръща неопределено Младенов.

Наистина има време. Затова не настоявам повече.

— Тепърва ще има да си говорим — казва бай Марин, като поглежда часовника си. — Засега твоята цел е списанието. Оттам ще почнеш, за да си извоюваш престиж. А после, когато му дойде времето, ще минеш на друго.

Той отново поглежда часовника си и аз ставам.

— Искам да излезем някъде да повечеряме, но ще дойдат хора по работа, затова вечерята ще я отложим за друг път…

— Не се притеснявай — успокоявам го и си тръгвам.

— Ти всъщност къде си отседнал? — сеща се да ме попита Младенов, додето ме превежда през тъмния вестибюл.

— Никъде. Откъде пари, за да отсядам?

— А багажа ти?

— Багажа ли? Какъв багаж? Аз, бай Марине, две седмици съм работил в Марсилия на пристанището, колкото за да изкарам пари за път и за ей тая дрипа — отвръщам, като соча костюма си, който наистина не е блестящ по вид.

— Е, значи, все пак оправил си се някак. А колкото за хотел, до Сен Лазар има сума хотели, и то не скъпи.

— Какво е това Сен Лазар?

— Гарата Сен Лазар бе, на две крачки оттук. Питай долу, всеки ще те упъти.

— Добре де, лесна работа — казвам аз и отварям вратата.

Но на прага се обръщам и произнасям спокойно, като гледам стареца право в очите:

— А за другото бъди сигурен, че няма да оставим положението така. Всичко ще се промени и даже може би по-бързо, отколкото очакваш. Знаеш, че не съм по празните приказки.

— Знам го, мойто момче, знам го — кимна Младенов. — Нали затова от шест месеца все за тебе си мисля

И той ми се усмихва бащински. Но в уморения му поглед има повече неувереност, отколкото надежда.

Трета глава

Ако някой разчита, че ще научи от мене нещо за Париж, препоръчвам му да не си губи времето и да си купи „Синият пътеводител“. Там всичко е разказано може би малко скучно, но изчерпателно. Моят Париж няма нищо общо с оня пътеводител, дето фигурират Айфеловата кула, Обелискът, Мадлената и всички останали забележителности.

Една мебелирана как да е таванска стая, носеща импозантното название „студио“, допълнена с тясна кухня и още по-тясна баня, и рекламирана от собственика заради чудесния си изглед към цинковите покриви на града. Деветдесет и две тесни полуизтрити каменни стъпала, водещи от студиото до улицата. Самата улица с два реда саждиви, почти черни фасади и с един магазин за ортопедически механизми на ъгъла. После втора улица с хлебарница, колониал, месарница и магазин за вина. После още две улици без никакви магазини. После описаната вече Рю дьо Паради, кафенето „при българина“, помещенията, заемани от Центъра. Това е моят Париж.

Центърът се шири в огромен апартамент от шест полутъмни стаи, където в никой час на деня и годината не прониква слънчев лъч. На входната врата е поставена месингова плоча с надпис „ИМПЕКС“ — анонимно дружество, — но това е само за декорация и за да има на какъв адрес да се изпращат сметките за електричеството. Димов, Кралев и Младенов разполагат с отделни кабинети. В две стаи се помещава тъй наречената редакция, сиреч ние тримата с Тони и Милко. Последната стая е нещо средно между склад и архива. В кухнята се разпореждат Гарвана и Смока, варят при нужда кафе за шефовете и гостите им, смазват си пистолетите и обсъждат заедно събитията, доколкото могат да разберат нещо от заглавията на утринните вестници.