|
Оценить:
|
Господин Никой
- Предыдущая
- 39/76
- Следующая
39
В тунела се чува засилващ се грохот, обаче Кралев не обръща внимание. Той и Милко са скрити от линията с купчината циментови торби. Грохотът преминава в трясък и край перона профучават вагоните на метрото, като хвърлят мигновени светлини върху мрачния прашен кей.
— Ти сигурно ще искаш и веществени доказателства — изръмжава присмехулно Кралев, след като трясъкът заглъхва. — Ето ти и веществените доказателства
Той вади с два пръста от малкото си джобче тънко листче и го вдига със същия този нагъл обвинителен жест, с който няколко дни по-рано бе развявал под носа ми късчето фотографска хартия.
— Аз лично го набарах — обявява самодоволно Кралев. — Дълго трябваше да те следя, но го набарах. И сега съм пратен да си уредим сметките… Да ти видя сметката, ако нямаш нищо против…
Той поставя обратно листчето там, отдето го е извадил, и слага ръка в джоба на панталона си. Милко следи движението на Кралев, като продължава да държи в ръце кесията и недоядения банан.
— Има, разбира се, възможност и да ти се размине — забелязва Кралев, без да вади ръката от джоба си. — Но за да ти се размине, трябва да се разкриеш, и то веднага. Да кажеш докрай, още тук
— Значи, все пак има една възможност — промърморва тихо Милко, така че едва го чувам. — А какво ще получа в замяна?
— Живота си, какво друго Не ти ли стига?
— Не стига — отвръща все тъй тихо Милко. — Виж, ако добавиш и нещичко по операцията „Незабравка“, тогава може да се споразумеем.
— Готово Незабравката е хей тука, специално приготвена за тебе — изръмжава Кралев, като размърдва ръката в джоба си. — Ще говориш ли, или…
В далечината отново се надига грохотът на приближаващ влак.
— Почни първо ти, пък после и аз може да кажа нещо — отвръща спокойно Милко.
Грохотът се засилва и преминава в трясък. Двамата стоят един срещу друг зад торбите цимент, като чакат шумът да стихне. Влакът профучава край пустия перон. През осветените прозорци се мяркат хора с мрежи в ръце, момиче, което чете някаква книга, стара жена с детенце на коленете…
В тоя миг виждам, че Милко се навежда, сякаш готов да коленичи, после се извива безсилно настрани, изпуска кесията с бананите и пада на цимента. Кралев прибира пистолета в джоба си и почти тичешком се спуска към изхода.
Излизам от скривалището си и приближавам до падналия. По ризата на Милко вече е избило широко кърваво петно. В мъждивата светлина лицето на човека е странно бледо, с широко отворени очи, насочени към избелелия афиш на Бинг Кросби. Едната ръка е неудобно свита под гърба на мъртвия. Другата още стиска недоядения банан.
* * *
Късно вечерта минавам край „кафенето на българина“ на път да прибера колата си. Блесналото в неона и огледалата си помещение е празно и аз се готвя да отмина, когато зървам на масата в ъгъла, там, дето седят гостите на съдържателя, Тони.
Тони е облакътен пред чаша мартини, сякаш дълбоко замислен за нещо, макар че едва ли е способен да мисли за каквото и да било, тъй като е съвсем пиян. Очите му са размътени и блуждаещи, а тютюневите му пръсти машинално се ровят в косата му.
— А, най-после един приятел — избъбря неясно той, като ме вижда да се приближавам. — Един приятел, в една такава черна вечер…
— Защо черна вечер? — питам сухо, като се изправям до масата.
— Ами ти не чу ли? Милко е убит… Преди два часа го открили захвърлен на някаква станция… Комунистите са му видели сметката… Сядай де…
— Значи, наистина останахме седем — измърморвам, като сядам.
— Засега, да… Седем… лошо число… Но има изгледи да останем и шест — казва мрачно Тони, като едва обръща езика в устата си. — Гледай, братче, и теб да не те изтървем… — Той вдига натежалата си глава и извиква към дремещия зад тезгяха келнер: — Гарсон, още две мартини… За бог да прости
Шеста глава
— Какъв дявол те води насам? — пита Франсоаз, като ме въвежда в антрето, но спира тук и ми отправя недоволен поглед.
— Скъпа моя, дойдох да те поканя на обед.
— Аз и без тебе мога да ида да се наобядвам. Което всъщност тъкмо се готвех да сторя.
Тя наистина е облечена за излизане — рокля от скъпо имприме на черни и бели цветя и дълги бели ръкавици. На тая жена всички цветове й отиват.
— Чаках те да дойдеш не днес, а снощи — напомня Франсоаз, като ме гледа все тъй недоволно.
— Не бях в състояние. Един от Центъра го убиха.
— Знам това — отвръща тя безучастно. После добавя: — Добре де, влез все пак. Щом и тъй си дошъл…
Влизаме в студиото. Франсоаз ми посочва с очи едно кресло и се отправя към ценния мебел да приготви нещо за пиене.
— Значи, елиминирането започна — казва тя, като поставя на масичката две чаши рикар и кофичка лед. — Само че започна не тъй, както ти го очакваше. Впрочем това не ме учудва.
— Вината не е моя.
— Откъде да знам. Вчера ти доставих пистолет, а шест часа по-късно един твой колега бива намерен мъртъв, повален с няколко куршума от същия калибър.
— Милко не ми е направил нищо, за да го убивам.
— Мисълта ми е, че може да си мерил Кралев, а да си съборил него. Когато човек борави за пръв път с оръжие…
— Остави тия безвкусни шеги.
Отпивам от чашата си и запалвам цигара.
— Това номерът на напрежението ли е? — пита Франсоаз, като също взема една от своите „сини“.
— Напрежението тепърва ще дойде — казвам. — Франсоаз, аз присъствувах на това убийство.
— Много интересно — забелязва небрежно чернокосата. — Затова ли заемаш тия важни пози? Разказвай де, какво чакаш
- Предыдущая
- 39/76
- Следующая
