Господин Никой

Оглавление

— Никой да не отваря — разнася се предупреждението на Кралев.

Обаче тутакси след това прозвучава мекият глас на шефа:

— Тони, отвори

* * *

Човекът, който наднича през вратата на банята, е цивилен, но зад гърба му са изправени трима души от жандармерията с черни униформи и автомати.

Цивилният оглежда внимателно обстановката, после действуващите лица, спира по-продължително очи върху мене и като се обръща към Гарвана и Смока, нарежда с властен жест:

— Хайде оттатък

И, ето — Центърът отново е събран в пълния си състав в моето студио плюс четирима представители на местните власти.

— Документите — заповядва късо цивилният.

Всички покорно вадят книжата си с изключение на мене, тъй като ръцете ми са още в белезници, а Гарвана е успял само да махне кърпата от устата ми. Цивилният минава от човек на човек, преглежда поред документите на всеки и после ги връща с небрежен жест.

— Кой е шефът на бандата?

— Ние не сме бандити — възразява без патос Димов.

— А, значи, вие сте шефът — кима цивилният. — Можете ли да обясните каква е тая екзекуция, дето я готвехте?

— Каква екзекуция? — отваря учудено уста Димов, тъй че аз очаквам бонбонът най-после да падне от устата му.

— Вижте какво, господине, не ви запомних името: ние сме от полицията, а не от църковния хор. Човекът със запушена уста и с ръце в белезници, пълната вана с вода, пластмасовият чувал плюс тия двама души с лица и маниери на наемни убийци — за нас всичко това е предостатъчно, за да задържим цялата компания и да започнем следствие по опит за убийство. Ако ли пък вие сте достатъчно изобретателен, за да измислите друго обяснение на пантомимата, хайде, изплювайте го

— Това беше просто една шега — казва кротко Димов, като гледа инспектора с неподвижния си сънлив поглед.

Цивилният се обръща към мене въпросително. Аз не казвам нито да, нито не. Да се поизпотят малко тия приятелчета. Да им го върна отчасти.

— Говорете де, вас чакам — подканя ме инспекторът.

— Не може ли най-първо да ми освободите ръцете?

— У кого е ключът от белезниците? — пита инспекторът, като оглежда синедриона.

Смока дотичва сервилно и подава ключа на цивилния, който собственоръчно ме освобождава.

— Е?

Оглеждам бавно хората от Центъра и с удоволствие констатирам, че всички ме следят, напрегнати до скъсване, после обръщам очи към инспектора:

— Шега беше, наистина. Макар и доста глупава.

— Тъй да бъде — свива рамене оня. — В такъв случай и нашето идване тук може да мине като една малка шега. Само чуйте, господа: предупреждавам ви, че ако се опитате да повторите тоя род шеги, ние ще повторим нашата в такава форма, че от Центъра ви няма да остане и следа. И съвсем не си въобразявайте, че някой може да ви помогне. Вие се намирате във Франция и сте длъжни да се подчинявате на френските закони. Повече предупреждения няма да има

Цивилният прави знак на жандармеристите и напуска заедно с тях студиото, без да ни погледне повече.

— Кралев, прощавай за прямотата, но ти си едно говедо — казва меко Димов и става.

Тая констатация приятно погалва ухото ми, макар в момента да не разбирам с какво точно Кралев я е заслужил.

Четвърта глава

Сивозеленикав проливен дъжд пада на дълги струи от надвисналото небе. Ние сме приютени под навеса на градинския бюфет и дъждът вали от трите ни страни тъй гъст и обилен, та имам чувството, че сме оградени с някакви лъскави полупрозирни завеси.

Вече два понеделника поред идвам на това предварително посочено място, поръчвам си неизменното кафе и вадя зелените „житан“, но човекът с баналното лице, когото именувам наум с баналното име „мосю Пиер“, не се явява да запита „Разрешавате ли?“ и да извади на свой ред кутията цигари. Додето днес най-сетне се яви един човек, който седна, без да запита нещо, и вместо зелените „житан“ извади смачкано синьо пакетче „голоаз“.

Ние седим, оградени от мрежата на пороя и военната физиономия на мосю Льоконт е тъй навъсена, че предпочитам да гледам вместо нея мътните потоци и дъжда.

— Имаше ли някой подире ви?

— Един тип, чието лице ми е смътно познато. Мисля, че е от емигрантите. Отървах се от него на „Репюблик“.

— Сигурен ли сте, че е бил единственият?

— Абсолютно.

— Впрочем това няма особено значение — казва безучастно мосю Льоконт. — Ние смятаме мисията ви за приключена и целта на настоящото свиждане е само да ви кажа това.

— Грешката не беше моя — оправдавам се аз. — Направих каквото можах.

— Не твърдя обратното — отвръща сухо мосю Льоконт. — Въпросът е, че вие сте вече вън от играта. Осуетихме ликвидирането ви, но вие сте вече вън от играта.

— Аз продължавам да съм на работа в Центъра…

— Да, но те ви държат само за да си нямат неприятности с нашата полиция. Отсега нататък не вие ще ги следите, а те ще следят вас. Вие сте амортизиран, ако разбирате какво искам да кажа.

Отлично го разбирам. Разбирам и това, че мосю Льоконт след тия думи вероятно би станал и би си тръгнал, ако дъждът не бе тъй проливен. За него аз съм вече вън от списъка. Една бракувана част от механизма, извадена и захвърлена, както се захвърлят подобно старо желязо износените коли. Утре ще ме изхвърлят и от Центъра, щом само надушат, че френските органи не се интересуват повече от мене. Върви да се обесиш. Или да мъкнеш чували с картофи на Халите. Или да се оплачеш на баща си и на майка си.

— Имам едно предложение — подхвърлям аз. — Едно предложение за радикално решаване на задачата.