|
Оценить:
|
Звездите светят над нас
2
10 септември 1991 г.
5:00 — Гимнастика с треньор
7:00 — Участие в „Добро утро, Америка“
7:45 — Среща с японски банкери
9:30 — Джери Таунзенд
10:30 — Административен проектантски съвет
11:00 — Изпращане на факсове, разговори с чужбина, кореспонденция
11:30 — Заседание по строителството
12:30 — Среща със „С и Л“
13:00 — Обед с Хю Томпсън — интервю за списание „Форчън“
14:30 — Банкери от „Метрополитън Юниън“
16:00 — Градската проектантска комисия
17:00 — Среща с кмета Грейси Маншън
18:15 — Заседание с архитектите
18:30 — Службата за жилищно строителство
19:30 — Коктейл с група инвеститори от Далас
20:00 — Тържество за рождения ден в голямата бална зала на „Камерън Плаза“
Облечена в спортен екип, тя чакаше нетърпеливо треньора си Кен.
— Закъсня.
— Съжалявам, мис Камерън. Будилникът ми не звъня и…
— Имам напрегнат ден. Да започваме.
— Добре.
Половин час загряваха, после преминаха към активна аеробика.
„Има тяло като че е на двадесет и една години — мислеше Кен. — Определено бих я пожелал в леглото си.“ Беше му приятно да идва всяка сутрин просто за да я погледа, да бъде близо до нея. Постоянно го питаха какво представлява Лара Камерън, а той отговаряше:
— Дамата е върхът!
Лара изпълняваше трудните упражнения с лекота, но тази сутрин мислите й бяха другаде. Когато приключиха, Кен каза: — Ще ви гледам в „Добро утро, Америка“.
— Какво? — за миг Лара беше забравила за това. Мислеше за срещата с японските банкери.
— До утре, мис Камерън.
— Не закъснявай пак, Кен.
Лара взе душ, облече се и закуси сама на терасата на последния етаж. Закуската й се състоеше от грейпфрут, овесени ядки и зелен чай. Когато свърши, отиде в кабинета и позвъни на секретарката си.
— Ще проведа телефонните разговори от кантората — каза Лара. — В седем часа трябва да съм в Ей Би Си. Кажи на Макс да приготви колата.
Участието в „Добро утро, Америка“ мина добре. Джоан Лъндън водеше интервюто умело както винаги.
— Когато участвахте в нашето предаване миналия път, току-що бяхте направили първата копка за най-високия небостъргач в света — каза Джоан Лъндън. — Това беше почти преди четири години.
Лара кимна:
— Точно така. „Камерън Тауърс“ ще бъде готов догодина.
— Как се чувствате във вашето положение — постигнала невероятен успех, а все още толкова млада и красива? Вие сте пример за подражание за много жени.
— Ласкаете ме — засмя се Лара. — Нямам време да мисля за себе си като пример за подражание. Прекалено съм заета.
— Вие сте една от преуспяващите предприемачи, а недвижимите имоти се считат за сфера, запазена за мъжете. Как работите? Например как решавате къде точно да построите една сграда?
— Аз не избирам мястото за строеж — отвърна Лара. — То ме избира. Минавам с колата си покрай някой свободен парцел, но не го виждам празен. Съзирам красива административна сграда или чудесен жилищен блок, населен от хора, които живеят удобно и в приятна обстановка. Мечтая.
— И осъществявате мечтите си. Ще продължим отново след рекламите.
Очакваше японските банкери в седем и четиридесет и пет. Бяха пристигнали от Токио предишната вечер и Лара определи срещата в този ранен час, докато все още са уморени от полета, продължил дванадесет часа и десет минути. На протестите им тя отвърна:
— Съжалявам, господа, но се боя, че съм свободна само по това време. Веднага след срещата с вас заминавам за Южна Америка.
И те неохотно се съгласиха. Бяха четирима — дребни и учтиви, с ум, остър като самурайски меч. Преди десетина години финансовата общност жестоко подценяваше японците. Тази грешка вече не се повтаряше.
Срещата се проведе в „Камерън Сентър“ на Авеню ъв Америкас. Те идваха, за да инвестират сто милиона долара в проекта за нов хотелски комплекс, разработен от Лара. Въведоха ги в просторната зала за конференции. Всеки от тях носеше подарък. Лара благодари и на свой ред им поднесе подаръци. Беше дала указания на секретарката си да ги опакова в обикновена кафява или сива хартия. За японците бялото е символ на смъртта, а хартията за опаковане в ярки цветове е неприемлива.
Помощничката на Лара — Триша, поднесе на японците чай, а на Лара — кафе. Японците биха предпочели кафе, но бяха прекалено учтиви, за да го кажат. Когато изпиха чая си, Лара се погрижи да долеят чашите им.
Хауард Келър — съдружникът на Лара, влезе в залата. Той беше около петдесетгодишен, блед и слаб, с русолява коса, облечен в измачкан костюм и изглеждаше така, сякаш току-що става от леглото. Лара ги запозна. Келър раздаде копия от инвестиционния план.
— Както виждате, господа, вече имаме първия ипотечен ангажимент. Комплексът ще има седемстотин и двадесет помещения за гости, около тридесет хиляди квадратни фута заседателна площ и гараж за хиляда коли…
Гласът на Лара преливаше от енергия. Японските банкери изучаваха инвестиционния план, борейки се да не заспят.
Срещата приключи с пълен успех за по-малко от два часа. Лара отдавна бе разбрала, че е по-лесно да сключи сделка за сто милиона долара, отколкото да се опита да вземе петдесет хиляди на заем.
Веднага след японската делегация Лара се срещна с Джери Таунзенд. Високият рекламен агент, който работеше по-рано в Холивуд, сега отговаряше за рекламата и връзките с пресата в „Камерън Ентърпрайзис“.
— Интервюто в „Добро утро, Америка“ беше страхотно. Вече имаме много обаждания.
— Какво става с „Форбс“?
— Всичко е уредено. Следващата седмица снимката ви ще бъде на корицата на „Пипъл“. Видяхте ли статията за вас в „Ню Йоркър“? Нали е чудесна?
