Выбери любимый жанр

Оценить:

Звездите светят над нас

Оглавление

— Исках да се запозная с вас — призна Лара. — Много съм слушала за вас.

— И аз съм слушал много за вас, млада госпожо. Предизвикахте голяма сензация тук.

— Надявам се да дам своя принос за този чудесен град — скромно рече Лара.

— Откъде сте?

— От Гари, Индиана.

— Наистина ли? — той изненадано я погледна: — Аз съм роден там.

Лара се усмихна.

— Да. Имам толкова хубави спомени от Гари. Баща ми работеше в „Пост Трибюн“. Аз учех в гимназията „Рузвелт“. В събота и неделя ходехме на пикник в Глисън Парк, на концерти на открито или на боулинг в „Дванадесет и двадесет“. Не исках да заминаваме.

— Отлично се справяте, мис Камерън.

— Лара.

— Лара. Какво сте намислила сега?

— Сега най-много ме вълнува новата сграда, която ще строя в Куинс. Ще бъде на тридесет етажа, всеки етаж по двеста хиляди квадратни фута.

— Интересно — замислено промълви Гутман.

— Защо? — невинно запита Лара.

— Ами ние точно търсим подобна сграда за новото ни седалище.

— Наистина ли? Избрахте ли вече нещо?

— Не съвсем, но…

— Ако искате, мога да ви покажа плановете на новата ни сграда. Вече са готови.

Той я изучава известно време.

— Да, бих искал да ги видя.

— Мога да ги донеса в бюрото ви в понеделник сутринта.

— Ще ви очаквам.

Остатъкът от вечерта премина добре.

Когато Хорас Гутман се прибра вкъщи, той влезе в спалнята на жена си.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— По-добре, скъпи. Как мина вечерята?

Той седна на леглото.

— Всички питаха за теб, но аз прекарах интересно. Чувала ли си за Лара Камерън?

— Разбира се. Всички знаят коя е Лара Камерън.

— Бива си я тая жена! Но има нещо странно. Каза, че е родена в Гари, Индиапа — като мен. Познава Гари — Глисън Парк и „Дванадесет и двадесет“.

— Какво странно има в това?

Гутман погледна жена си и се ухили.

— Младата дама е от Нова Скотия.

В понеделник рано сутринта Лара пристигна в кабинета на Хорас Гутман с плановете на строежа в Куинс. Веднага я поканиха при него.

— Радвам се да те видя, Лара. Сядай.

Тя остави плановете на бюрото и седна срещу него.

— Преди да ги разгледаш, трябва да ти призная нещо, Хорас.

Той се облегна назад.

— Да?

— Тази история, която ти разказах в събота, за Гари, Индиана…

— Какво?

— Никога не съм била в Гари, Индиана. Исках да ти направя впечатление.

Той се разсмя.

— И успя да ме объркаш. Не знам дали ще мога да вървя в крак с теб, млада госпожо. Нека да видим плановете.

След половин час той приключи с изучаването им.

— Знаеш ли — замислено произнесе той, — бях се спрял на друг обект.

— Така ли?

— Защо трябва да променям решението си и да се местя в твоята сграда?

— Защото там ще ти е по-добре. Ще се погрижа да имаш всичко, което ти трябва — тя се усмихна. — Освен това ще струва десет процента по-малко на компанията ти.

— Наистина ли? Но ти не знаеш за колко е уговорката ми за другата сграда.

— Няма значение. Ще се доверя на твоята дума.

— Би могла да си родена в Гари, Индиана — рече Гудман. — Приемам.

Когато се върна в службата си, Лара намери съобщение, че се е обаждал Филип Адлър.

XVIII

Балната зала на „Уолдорф Астория“ бе претъпкана от покровители на „Карнеги Хол“. Лара се движеше сред тълпата, търсейки Филип. Припомняше си телефонния разговор преди няколко дни.

— Мис Камерън, обажда се Филип Адлър.

Изведнъж гърлото й пресъхна.

— Съжалявам, че нямах възможност да ви благодаря за дарението за фондацията по-рано. Току-що се върнах от Европа и научих това.

— За мен беше удоволствие — отвърна Лара. Трябваше да го накара да говори. — Всъщност… бих искала да науча нещо повече за фондацията. Може би бихме могли да се видим и да поговорим.

Настъпи пауза.

— В събота вечерта ще има благотворителна вечеря в „Уолдорф“. Бихме могли да се видим там. Свободна ли сте?

Лара бързо погледна графика си. Имаше уговорена вечеря с един банкер от Тексас. Бързо взе решение.

— Да. Ще се радвам да дойда.

— Чудесно. Ще оставя билет за вас на входа.

Сияеща, Лара затвори телефона.

Филип Адлър не се виждаше никъде. Лара се движеше през огромната бална зала, слушайки разговорите около себе си.

— … и водещият тенор казал: „Доктор Клемперър, остават ми още само две горни «до». Сега ли искате да ги чуете или на представлението довечера?“

— … о, признавам, че има добра палка. Неговата динамика и нюансиране на тона са отлични… но темпото! Темпото! Пощадете ме!…

— … ти си ненормален! Стравински е прекалено структурален. Неговата музика би могла да бъде написана и от робот. Той потиска чувствата си. Барток, от друга страна, им дава воля и ни залива с емоции…

— … просто не понасям свиренето й. Нейното изпълнение на Шопен е упражнение в изтезаващо рубато, насечени фрази и пурпурна ярост…

Това беше някакъв мистериозен език, който Лара не разбираше. В този миг видя Филип, заобиколен от свита обожателки. Лара започна да се промъква през тълпата. Привлекателна млада жена говореше:

— Когато свирехте сонатата в си бемол минор, имах чувството, че Рахманинов се усмихва. Тонът, звученето, изящното тълкуване… Великолепно!

— Благодаря ви — усмихна се Филип.

Матрона на средна възраст бе изпаднала в сантиментален възторг:

— Непрекъснато слушам вашия запис на „Hammerklavier“. Господи! Каква завладяваща жизненост! Мисля, че вие сте единственият пианист на този свят, който действително разбира сонатата на Бетховен…

Филип видя Лара.

— А! Извинете ме.

Той си проби път до нея и взе ръката й. Докосването му я възбуди.