Звездите светят над нас

• Предыдущая
• 42/92
• Следующая

— Срещата бе обявена за девет часа, Кати. Сега е девет и петнадесет.

— Извинете ме, мис Камерън, но будилникът ми не звънна и…

— После ще говорим за това.

Тя се обърна към архитектите.

— Искам да се направят някои промени…

След два часа приключиха обсъждането на желаните промени. Лара се обърна към Кати.

— Ти остани. Седни.

Кати седна.

— Харесваш ли работата си?

— Да, мис Камерън.

— Тази седмица закъсняваш вече трети път. Повече няма да търпя това.

— Страшно съжалявам, аз… аз не се чувствам добре.

— Какво ти е?

— Всъщност — нищо.

— Но то очевидно ти пречи да идваш навреме. Какво има?

— Напоследък не мога да спя. Честно казано, аз… се страхувам.

— От какво се страхуваш? — нетърпеливо попита Лара.

— Аз… имам бучка.

— О! — Лара замълча за миг. — Какво каза лекарят?

Кати преглътна.

— Не съм ходила на лекар.

— Не си ходила!? — избухна Лара. — За бога, на щраус ли се правиш? Непременно трябва да отидеш на лекар.

Тя вдигна телефона.

— Свържи ме с доктор Питърс — остави слушалката и каза: — Вероятно не е нещо сериозно, но не можеш да го оставиш така.

— Майка ми и брат ми умряха от рак — отчаяно рече Кати. — Не искам да ми кажат същото.

Телефонът иззвъня и Лара го вдигна.

— Ало… Какво?… Не ме интересува. Кажете му, че искам да говоря с него сега.

Тя отново затвори. След миг телефонът пак звънна.

— Здравей, Алън… Не, аз съм добре. Изпращам при теб секретарката ми. Казва се Кати Търнър. Ще дойде след половин час. Искам да я прегледаш лично още тази сутрин… Знам… Оценявам го… Благодаря ти.

Тя остави слушалката.

— Отивай в болницата „Слоун Кетъринг“. Доктор Питърс те очаква.

— Не знам какво да кажа, мис Камерън…

— Кажи ми, че утре ще дойдеш навреме.

В кабинета й влезе Хауард Келър.

— Имаме един проблем, шефе.

— Давай.

— Става дума за имота на Четиринадесета улица. Всички наематели в квартала се изнесоха с изключение на една кооперация — „Апартаменти Дорчестър“. Шестима наематели отказват да напуснат и от градския съвет не ни разрешават да ги изгоним.

— Предложете им повече пари.

— Въпросът не е в парите. Живеят там отдавна и не искат да се местят. Там им е по-удобно.

— Тогава да ги накараме да се почувстват неудобно.

— Какво искаш да кажеш?

Лара стана.

— Хайде да идем да видим сградата.

По пътя срещнаха жени, които ровеха в боклуците, и бездомници, които просеха милостиня.

— В такава богата страна това е истински позор — рече Лара.

„Апартаментите Дорчестър“ беше шестетажна тухлена сграда в средата на парцел от стари постройки, очакващи булдозерите. Лара я разгледа.

— Колко наематели живеят там?

— Шестнадесет се преместиха, но шестима все още се инатят.

— Значи имаме шестнадесет свободни апартамента?

— Да, защо? — озадачен я погледна Келър.

— Хайде да ги населим.

— Да ги дадем под наем? Какъв е смисълът да…

— Няма да ги даваме под наем. Ще ги дарим на бедняците. В Ню Йорк има хиляди бездомни. Ще се погрижим за част от тях. Подслонете колкото е възможно повече. И се погрижете да им дадат храна.

Келър се намръщи:

— Струва ми се, че това не е от най-добрите ти хрумвания.

— Хауард, ще станем благотворители. Ще направим нещо, което не е по силите на кметството — ще подслоним бездомните.

Лара внимателно огледа прозорците.

— Искам да заковете прозорците.

— Какво?

— Нека сградата да изглежда като запустяла съборетина. Живее ли някой в таванския апартамент с градината на покрива?

— Да.

— Сложете голямо рекламно табло, така че да му закрие гледката.

— Но…

— Действай!

В кабинета й я чакаше съобщение.

— Доктор Питърс моли да му се обадите — каза Триша.

— Свържи ме.

Той веднага се обади.

— Лара, прегледах секретарката ти.

— Е?

— Има тумор. Опасявам се, че е злокачествен. Препоръчвам незабавна мастектомия.

— Искам мнението и на друг лекар — рече Лара.

— Разбира се, щом искаш, но аз съм завеждащ отделение и…

— Въпреки това искам още едно мнение. Нека да я прегледа и друг и ми се обади колкото е възможно по-скоро. Къде е Кати сега?

— На път към теб.

— Благодаря, Алън.

Лара остави слушалката и натисна бутона на уредбата.

— Щом Кати се появи, прати я при мен.

Лара гледаше календара на бюрото си. Имаше само тридесет дни, за да изпразни сградата, преди определената дата за започване на строителството.

„Шест упорити наематели. Добре, да видим колко време ще издържат“, рече си Лара.

Кати влезе в кабинета с подпухнало лице и зачервени очи.

— Разбрах — каза й Лара. — Много съжалявам, Кати.

— Ще умра — промълви Кати.

Лара стана и я прегърна.

— Нищо подобно. В борбата с рака е постигнат голям напредък. Ще те оперират и ще се оправиш.

— Мис Камерън, не мога да си позволя…

— Аз ще се погрижа за всичко. Доктор Питърс ще ти уреди още един преглед. Ако диагнозата се потвърди, незабавно ще те оперират. Сега си иди вкъщи и почивай.

Очите на Кати отново се насълзиха.

— Аз… благодаря.

Излизайки от кабинета, Кати си мислеше „Никой не познава тази дама.“

XV

Следващия понеделник Лара имаше гост.

— Мистър О’Брайън от градската планова комисия иска да се срещне с вас, мис Камерън.

— По какъв въпрос?

— Не каза.

Лара позвъни на Келър по уредбата.

— Би ли дошъл при мен, Хауард?

На секретарката каза:

— Нека мистър О’Брайън да влезе.

Анди О’Брайън беше едър, червендалест ирландец с лек акцент.

— Мис Камерън?

• Предыдущая
• 42/92
• Следующая