Звездите светят над нас

• Предыдущая
• 80/92
• Следующая

Филип извади кърпа и избърса очите си.

— Исусе Христе, превърнал съм се в един проклет ревльо.

— Ако това ви помага, защо не?

Той вдигна поглед към нея и се усмихна.

— На колко години си?

— На двадесет и шест.

— Много си мъдра за своята възраст.

— Не. Просто разбирам какво преживявате и бих дала всичко, ако можех да го предотвратя. Но то вече е станало и съм сигурна, че ще намерите най-добрия начин да се справите.

— Губиш си времето тук — каза Филип. — Трябвало е да станеш психиатър.

— Искате ли да ви налея нещо за пиене?

— Не, благодаря. Искаш ли да изиграем една табла?

— С удоволствие, мистър Адлър.

— Ако ще ми бъдеш партньор по табла, по-добре ме наричай Филип.

— Филип.

От този момент те играеха табла всеки ден.

Тери Хил позвъни на Лара.

— Лара, опасявам се, че има лоши новини.

Лара се подготви.

— Да?

— Комисията по хазарта в Невада е гласувала да прекрати временно разрешителното ти за казиното за допълнително разследване. Може и да те подведат под отговорност.

Това й подейства като шок. Спомни си думите на Пол Мартин — „Не се безпокой. Нищо не могат да докажат.“

— Не можем ли да направим нещо, Тери?

— В момента — не. Само стой мирно. Работя по въпроса.

Когато съобщи новината на Келър, той рече:

— Боже мой! Разчитахме на паричните постъпления от казиното, за да изплащаме ипотеката на три сгради. Ще възстановят ли разрешителното ти?

— Не знам.

Келър се замисли.

— Добре. Ще продадем хотела в Чикаго и ще използваме средствата да платим ипотеката на имота в Хюстън. Пазарът на недвижими имоти отиде по дяволите. Редица банки и спестовни каси сериозно са загазили. „Дрексъл Бъркам Ламбърт“ се провали. Дойде краят и за меда „Милкен“.

— Нещата пак ще се обърнат — каза Лара. — Дано това да стане по-бързо. От банките ми звънят за нашите заеми.

— Не се тревожи — уверено го успокои Лара. — Ако дължиш на една банка един милион долара, те те притежават. Ако й дължиш сто милиона долара — ти ги притежаваш. Не могат да си позволят да ти се случи нещо лошо.

На другия ден в „Бизнес Уик“ излезе статия със заглавие „СЪТРЕСЕНИЯ В ИМПЕРИЯТА НА КАМЕРЪН — ВЪЗМОЖНО Е ЛАРА КАМЕРЪН ДА БЪДЕ ПОДВЕДЕНА ПОД СЪДЕБНА ОТГОВОРНОСТ В РИНО. ЩЕ МОЖЕ ЛИ ЖЕЛЯЗНАТА ПЕПЕРУДА ДА ЗАПАЗИ ЦЕЛОСТТА НА СВОЯТА ИМПЕРИЯ?“

Лара удари с юмрук по списанието.

— Как смеят да пишат това? Ще ги дам под съд.

— Идеята не е особено добра — рече Келър.

— Хауард, нали почти всички помещения в „Камерън Тауърс“ са дадени под наем? — настойчиво попита Лара.

— Седемдесет на сто досега, като процентът се повишава непрекъснато. „Съдърн Иншурънс“ нае двадесет етажа, а „Интернешънъл инвестмънт Банкинг“ — десет етажа.

— Когато сградата бъде завършена, това ще отхвърли голяма част от паричните ни проблеми. Колко ни остава още?

— Шест месеца.

Гласът на Лара се изпълни с вълнение.

— Тогава ще видиш какво ще имаме. Най-високият небостъргач в света! Ще бъде прекрасен.

Тя се обърна към скицата, която бе окачена в рамка зад бюрог то й. Тя представляваше облицован в стъкло, извисяващ се монолит, в чиито прозорци се отразяваха околните сгради. На долните етажи имаше галерии с вътрешен двор и скъпи магазини, по-нагоре бяха апартаменти и канцелариите на Лара.

— Ще направим голяма рекламна кампания — каза Лара.

— Добра идея — той се намръщи.

— Какво има?

— Нищо. Просто си спомних за Стив Мърчисън. Той ужасно много искаше този парцел.

— Да, но ние го изпреварихме, нали?

— Да — бавно рече Келър. — Изпреварихме го.

Лара извика Джери Таунзенд.

— Джери, искам нещо по-специално за откриването на „Камерън Тауърс“. Имаш ли някаква идея?

— Имам страхотна идея. Нали откриването е на десети септември?

— Да.

— Това нищо ли не ви говори?

— Ами, това е рожденият ми ден…

— Точно така — усмивка озари лицето на Джери Таунзенд. — Защо не направим едно голямо тържество по случай рождения ден и да отпразнуваме построяването на небостъргача?

Лара се замисли за миг.

— Харесва ми. Идеята е чудесна. Ще поканим всички! Ще вдигнем такъв шум, че да се чуе по целия свят. Джери, искам да направиш списък на гостите — двеста души. Искам лично да се заемеш с това.

Таунзенд се ухили широко.

— Дадено. Ще ви представя списъка на гостите за одобрение.

Лара отново удари с юмрук по списанието.

— Ще им покажем на тях!

— Извинете, мисис Адлър, на трета линия се обажда секретарят на Националната асоциация на строителите — каза Мариан. — Не сте отговорили на поканата им за вечеря в петък.

— Кажи им, че не мога и ме извини — отвърна Лара.

— Да, госпожо — Мариан излезе от стаята.

Филип рече:

— Лара, не може да се превръщаш в отшелник заради мен. За теб е важно да посещаваш тези събирания.

— Нищо не е по-важно от това да бъда тук с теб. Онова смешно дребно човече, което ни ожени в Париж, каза: „добро и зло.“ Или поне аз мисля, че каза така. Не говоря френски.

Филип се усмихна.

— Искам да знаеш, че съм ти много признателен. Имам чувството, че те карам да преживяваш един ад.

Лара се приближи до него.

— Сгреши думата — рече тя. — Един рай.

Филип се обличаше. Лара му помогна да закопчее копчетата на ризата си. Филип хвърли поглед в огледалото.

— Заприличал съм на хипи. Трябва да са подстрижа.

— Да кажа ли на Мариан да ти запази час при твоя бръснар?

— Не. Съжалявам, Лара, но просто не съм готов да изляза навън.

На другата сутрин в жилището им пристигнаха бръснарят на Филип и една маникюристка. Филип бе изненадан:

• Предыдущая
• 80/92
• Следующая