|
Оценить:
|
Предани
3
Доступ к книге ограничен фрагменом по требованию правообладателя.
Слагам длан върху ръката й:
- Ще говоря с Евелин за процеса. Ще опитам да я накарам да го насрочи по-скоро.
- Благодаря.
И тогава усещам познатия копнеж. Да изляза от тялото си и да говоря безмълвно направо в съзнанието □. Същият онзи копнеж, който изпитвам всеки път, когато я видя -да я целуна. Нищожното и все пак непреодолимо разстояние между нас ме вбесява. Дланите ни, отпуснати допреди секунди, сега са се впили една в друга. Нейната - влажна и неспокойна, моята - загрубяла и мазолеста... Висял съм на прекалено много дръжки на движещи се влакове. Отново я виждам дребничка и бяла, но очите и ме карат да мисля за сини безбрежни небеса, за необятни безоблачни пространства, каквито никога не съм виждал. Само съм копнял за тях.
- Ако ще се целувате, направете ми услуга. Предупредете ме да не гледам - каза Кристина.
- Ще се - отвръща й Трис. И се целуваме.
Докосвам бузата □, сякаш за да направя целувката безкрайна. Притисвам устните и към моите, така че да почувствам всяка тяхна извивка, да усетя всяко местенце, където се докосват и разделят. Поглъщам насладата от аромата на въздуха между нас, въздуха, който и двамата поемаме и издишваме. Скътавам в себе си нежния допир на нослето □. Всичко, което искам да и кажа, е прекалено интимно. Опитвам се да го преглътна, но миг след това решавам, че не бива да ми пука от другите.
- Иска ми се да сме сами - изричам и отстъпвам към вратата, все още обърнат с лице към нея.
- Винаги ми се иска да сме сами - усмихва се тя.
Докато затварям вратата, виждам как Кристина се прави, че повръща, Кара се смее, а Трис стои там права, с ръце, безжизнено отпуснати до тялото й.
3.
Трис
- Мисля, че всички сте идиоти!
Ръцете ми са свити в скута, сякаш държа спящо бебе. Усещам тялото си натежало от серума на истината. Пот се стича и се събира върху клепачите ми.
- Трябва да ми благодарите, а не да ме разпитвате!
- Да ти благодарим за кое? Че наруши инструкциите на водачите си? Че се опита да спреш един от лидерите на кастата си да убие Джанийн Матюс? С всяко свое действие си доказала, че си предател. - Евелин Джонсън изплюва думата. Като змия. В заседателната зала на централата на Ерудитите сме, тук се водят всички процеси. Минала е една седмица, откакто ме затвориха.
Виждам Тобиас, скрит в сянката на майка си. Откакто седнах на стола и разрязаха пластмасовата лента, с която бяха вързани китките ми, той не ме погледна нито веднъж. После за много малка част от секундата погледът му докосна моя и разбрах, че е време да започна да лъжа.
Сега е някак по-лесно, понеже ми е разрешено да лъжа. Почти толкова лесно, колкото да изтласкам тежестта на серума на истината от съзнанието си.
- Не съм предател - казвам. - Тогава мислех, че Маркъс следва заповедите на Безстрашните и на безкастовите. Тъй като не можех да участвам като войник, реших да помагам с нещо друго.
- Защо да не си можела да участваш като войник? - Зад косата на Евелин свети ярка флуоресцентна лампа. Не мога да видя лицето □, не мога да се фокусирам върху нищо за повече от секунда. Серумът пак ме повлича надолу.
- Защото... - Прехапвам устни, сякаш да спра думите, преди да изскочат сами. Не знам кога съм развила талант на актриса, но със сигурност не е по-различно от умението да лъжеш, а за това винаги съм имала изключителна дарба. - Защото не мога да държа пистолет, затова. Не мога да държа пистолет след като застрелях... него... приятеля си Уил. Не мога да държа пистолет, откакто застрелях Уил. И сега не мога. Изпадам в паника.
Очите на Евелин се свиват още повече, стават като цепки. Предполагам, че дори и да има нещо добро в душата □, аз няма да получа достъп до него. Там няма и грам съчувствие за мен.
- И Маркъс ти е казал, че работи под мое командване? И макар че си знаела за доста обтегнатите му взаимоотношения и с Безстрашните, и с безкастовите, си му повярвала?
- Да.
- Сега разбирам защо не си избрала Ерудитите - разсмива се тя.
Бузите ми пламват. Искам да я шамаросам. Вероятно много от хората в тази стая искат да направят същото, но никога не биха събрали кураж да си признаят. Евелин ни заключи в града като в капан, всичко се контролира от патрулите на безкастовите. Обикалят въоръжени по улиците, следят и наказват. Тя много добре знае, че който държи пръст на спусъка, държи и властта. И сега, когато Джанийн Матюс е мъртва, няма кой да й се противопостави. Няма кой да я предизвика.
От един тиранин на друг. Това е светът ни. Това знаем. Това е настоящето.
- Защо не каза на никого за това, което става? - пита тя.
- Не исках да се стига дотам, че да признавам слабостите си - отвръщам. - Не исках и Фор да знае. Работех с баща му. Знаех, че това няма да му хареса. - Усещам как в гърлото ми напират думи, които не бива да допускам да излязат, думи, провокирани от серума на истината. - Донесох ти истината за нашия град, обяснението на причините защо сме затворени в него. И ако не искаш да ми благодариш за това, трябва поне да направиш нещо по въпроса, а не да седиш върху целия хаос, който сътвори, и да си въобразяваш, че си на трон!
Подигравателната и усмивка се изкривява, сякаш е вкусила нещо крайно неприятно. Навежда се към мен, лицето и се изравнява с моето. За първи път осъзнавам колко е стара. Виждам врязаните и като издълбани линии бръчки около очите и устата, виждам болнавия цвят на лицето □, наследен от годините недояждане. Но въпреки всичко е хубава като сина си. Дори системното гладуване не може да унищожи напълно хубостта й.
- Правя нещо по въпроса. Създавам нов свят - казва, а гласът и става съвсем тих. Едва я чувам. - Бях Аскет. Знам истината много преди ти да я научиш, Беатрис Прайър. Не знам как успяваш да се измъкнеш, но ти обещавам, че в моя нов свят няма да има място за теб. Най-вече до сина ми.
Доступ к книге ограничен фрагменом по требованию правообладателя.
