Предани

• Предыдущая
• 6/6

Доступ к книге ограничен фрагменом по требованию правообладателя.

Усещам остра болка, сякаш съм я предал. Единствената жена, която ми беше съюзник, докато бях малък. Обръщам се и тръгвам, преди да взема всичките си думи назад и да се извиня.

Излизам от централата на Ерудитите. Отпред са се събрали хора. В първия момент очите ми започват да търсят цветовете на кастите. Не мога да свикна, че вече ги няма. Облечен съм в сива риза, сини джинси, черни обувки - нови дрехи. Но под тях усещам силата на своите татуировки. Татуировките на Безстрашните. Не всеки избор, който си направил, може да се изтрие. Особено този.

5.
Трис

Нагласям алармата на часовника си за десет часа и веднага заспивам. Не успявам дори да се наместя и да легна удобно. Няколко часа по-късно алармата очевидно е звъннала, но не съм я чула. Това, което чувам, е ядосаният вик на някой в стаята. Изключвам алармата, прокарвам пръсти през косата си и забързвам, почти бягам към стълбите на един от аварийните изходи. Надявам се никой да не ме спре.

Щом излизам навън, хладният въздух съвсем ме разбужда. Издърпвам ръкавите си надолу и свивам пръстите си в тях. Лятото си отива. Няколко души крачат около входа на централата на Ерудитите, но никой не забелязва как се промъквам към Мичиган Авеню. Идва време, когато започваш да разбираш и да оценяваш предимствата да си дребен.

Виждам Тобиас в средата на поляната. Облечен е в различни цветове. Сива тениска, сини джинси, черен суичър с качулка. До краката му има раница.

- Как се справих? - питам, когато приближавам достатъчно, за да ме чуе.

- Много добре! Евелин все още те мрази, но Кристина и Кара бяха освободени без разпит.

- Добре - усмихвам се.

Той хваща ризата ми и ме придърпва към себе си. Целува ме нежно.

- Хайде - казва и се отдръпва. - Имам планове за тази вечер.

- Нима?

- Ами... сетих се, че май никога не сме излизали на истинска среща.

- Хаосът и разрушенията са две от нещата, които ограничават възможностите за срещи от този вид.

- Иска ми се да разбера какво е да си на среща. Казват, че било голямо събитие. -После тръгва бавно назад, все още с лице към мен. Вървим към металната статуя на мамута в края на поляната. - Преди да те срещна, ходих само на групови срещи, а те не бяха най-великото събитие в живота ми. Пълна катастрофа. Винаги свършваха по един и същи начин - Зийк хващаше момичето, което си беше наумил да хване, а аз седях до някоя друга, мълчах и на всичкото отгоре тя често се оказваше някоя, която преди това съм обиждал или нагрубявал.

- Не си сред най-великите джентълмени - засмивам се.

- Гледай кой седнал да ми прави забележки за поведение.

- Ей, мога да бъда много мила. Ако се постарая, разбира се.

- Хм... - Потупва брадичката си замислено и с известна доза съмнение. - Кажи нещо мило тогава.

- Много си хубав.

- Харесва ми. Беше много мило - казва и усмивката му проблясва като светкавица в нощта.

Стигаме до края на поляната. Отблизо металната статуя изглежда доста по-голяма и още по-странна. Над нея има огромни метални плоскости, огънати във всички посоки, прилича на гръмнала консервена кутия. Минаваме зад една от тях, точно зад подиума. Металните плоскости се крепят от много летви. Тобиас слага раницата на гърба си, хваща една от летвите и започва да се катери.

- Това май ми е познато - казвам. Едно от първите неща, които направихме заедно, бе да се изкатерим по Виенското колело, но тогава не той, а аз настоявах да стигнем по-високо.

Навивам ръкави и се закатервам след него. Рамото все още ме боли от раната от куршума, но болката почти е отшумяла. Все пак се опитвам да прехвърлям тежестта си предимно върху лявата ръка, а с краката се оттласквам нагоре. Поглеждам надолу към плетеницата от метални летви, виждам земята под тях, и се засмивам.

Тобиас се изкачва до две греди, които се срещат в римско пет, а между тях има достатъчно място за двама ни. Той сяда, накланя тялото си назад, като балансира между двете греди, и протяга ръка да ми помогне. Нямам нужда от помощ, но не казвам нищо. Прекалено съм заета да се наслаждавам на усещането от силните му ръце върху моите.

Сядаме. Той изважда одеяло от раницата си и ни завива. После вади две пластмасови чашки.

- Как предпочиташ? Да мислиш ясно, или да ти се позамъгли малко съзнанието? - пита и пак заравя глава в раницата.

- Ами... май предпочитам да мисля ясно. Имаме да обсъждаме важни неща, нали?

- Да, така е.

Тогава той вади малка бутилка с бистра газирана напитка.

- Откраднах я от кухнята на централата на Ерудитите - казва, докато развинтва капачката. - Очевидно е нещо хубаво.

Отсипва по малко в чашите. Отпивам. Сладко е като сироп, с лек дъх на лимон, малко горчиво. След втората глътка почти ми харесва.

- Имаме да говорим за много неща - продължава той.

- Да. Добре.

- Е, като за начало... - Той замислено поглежда в чашата си. - Разбирам защо реши да работиш с Маркъс, разбирам и защо не ми каза. Но...

- Но си ядосан - довършвам. - Защото те излъгах. Няколко пъти.

Той кимва, без да ме погледне.

- Не е само заради цялата тая работа с Маркъс. Нещата започнаха много преди това. Не знам дали можеш да си представиш, да разбереш как съм се чувствал. Да се събудя съвсем сам и да осъзная, че си тръгнала към... - Предполагам, че това, което щеше да каже, беше „смъртта си“, но дори не може да събере сила да произнесе думата. - Към централата на Ерудитите.

- Не, вероятно няма да разбера, вероятно не осъзнавам. - Изсипвам течността в устата си и чак тогава преглъщам. - Виж... Аз... преди мислех, че мога да жертвам живота си за нещо, за различни неща, но истината е, че не бях осъзнала какво значи „да жертваш живота си“, до мига, в който застанах там. До мига, в който щяха да ми отнемат живота.

Доступ к книге ограничен фрагменом по требованию правообладателя.

• Предыдущая
• 6/6