Луциан

• Предыдущая
• 111/134
• Следующая

— Какво ти каза? — пошепнах. А ръцете ми се изпотиха.

— Че в живота има неща, за които трябва да се бориш, защото времето, което остава, понякога е много по-кратко, отколкото предполагаме — бавно изрече Себастиан. — Първоначално си помислих, че има предвид успехите ми в час, или може би желанието ми да пиша. Но после внезапно осъзнах, че е имал нещо съвсем друго предвид. Или по-точно: някой друг. Възможно ли е?

— Не знам — изшептях. Беше грешка да се обадя на Себастиан, страхотна грешка, породена от чист егоизъм, и затова си платих прескъпо. — Моля те, може ли да говорим за нещо друго? За патладжани или… — гласът ми секна.

— Не, Ребека! — сега Себастиан също повиши глас. — Цяла нощ лежах буден и мислех за теб. И ставаше все по-зле. Изминалите месеци, в сравнение с тези дни, бяха нещо като шегичка и че се обаждаш точно сега, за мен е като… като… — той не довърши изречението. — Във всеки случай не желая сега да говорим за патладжани и домати — натъртено каза той. — Искам да знам как си. Искам да ти помогна и…

— По дяволите! — изкрещях. — Защо мислиш ти се обаждам? Надявах се, че ще ми помогнеш да не откача, мислех, че ще ме разсееш, а вместо това…

— Да те разсея ли? От какво? — Себастиан човъркаше безпощадно. — На Яне Волф ли ми се правиш? И тя не ми казва и дума, защо те заточи посред нощ в мъглата на другия край на света. Цялата акция е свързана с Луциан, нали? Дори Сузи мълчи по тази тема. Смята, че трябва да попитам теб и сега правя точно това. Какво става, Ребека? Защо не почувствах облекчение след твоя мейл, а напротив, угрижих се още повече? Да не съм откачил? Моля те, Бекс. Говори с мен!

Уау. Тук нещо изглеждаше така сбъркано, че чак звучеше смешно. Започнах да се кискам истерично.

— Е, добре, както искаш. Ще ти кажа какво става. Тралала, тралала, не знам какво да правя, защото ще умра. И тралала, тралала, и дори знам как, защото всяка нощ сънувам смъртта си. Ще умра в стая с краставично зелен килим и цветно одеяло. Само не знам кога, но ще го разбера, като се стигне дотам. Е, как ти харесва тази история? Не е ли страшно смешна? Чак ще се задавя от смях. А, и знаеш ли какво? Вземи я напиши, преди да е станало късно. Може би това наистина е чудесен материал за кратък разказ. После можеш и да ми го посветиш.

С тези думи треснах слушалката.

Поех си въздух, после го изпуснах и беше много странно. Разговорът протече напълно различно от това, което си мислех, но имаше същия ефект. Изведнъж се почувствах празна и изтощена до смърт. Легнах си и веднага заспах.

Когато сутринта отворих очи, първата ми мисъл беше за Тайгър. Не го бях виждала след разговора си с Фей и наистина нямах намерение да отида на училище, но сега осъзнах, че това е единственото решение.

И ако Тайгър нямаше някакво предложение, умишлено щях да го фрасна по муцуната, което беше по-добре, отколкото да не правя нищо. Никога не бях мразила друг човек колкото него. Но ако трябва да съм точна, той не беше човек.

Първите два часа имахме плуване. Сузи и още две момичета, които бяха с мен в часа по английски, ме зазяпаха още по-настойчиво, отколкото през първия ден. Вероятно в края на седмицата бяха обсъждали много моето непристойно държане в часа.

— Какво беше това? — попита ме Сузи веднага след като се преоблякохме за плуване в съблекалнята. — Какво остави на този Тайгър в петък върху масата? И защо си шепнехте? Не мога да повярвам, че ще трябва да го търпим през цялата учебна година. Що за задник! Иска ми се да знам дали всички англичани са такива.

— Със сигурност не — отговорих кратко, набързо си оправих дрехите и изтичах при басейна.

Днес определено беше по-хладно и цялото ми тяло беше настръхнало, което се дължеше и на недоспиването. Когато скочих във водата и започнах да плувам кроул, следвайки указанията на мис Стратън, вложих цялата си ярост към Тайгър в движението. Цепех водата като побесняла, сякаш беше въпрос на живот и смърт. И внезапно той наистина се появи, смъртният страх, студен и близък като водата. По време на разговора си със Себастиан се бях смяла истерично, беше като нервно избухване, като изгърмял бушон. Но сега картините от съня ме нападаха при всеки замах, при всяко изплуване и гмурване във водата. Те просветваха в съзнанието ми. Непознатото помещение, зеленият килим, цветната постилка. Парчетата стъкло, кръвта, полилеят. Моята отчаяна молба: Моля, моля те, не ме…

Кого? Кого умолявах? Луциан? Той ли беше този, когото молех да не ме оставя да умра? Все по-отчаяно плувах с кроул напред, започнах да се боря, борех се срещу смъртта, борех се срещу тези картини, от които исках да се отърва, от които исках да избягам. Плувах, сякаш след мен беше дяволът, но не бях готова да се предам, исках да се боря.

Пронизителното изсвирване ме възпря.

Хванах се здраво за ръба на басейна, до който тъкмо бях стигнала. Гърдите ми за малко не експлодираха, едвам си поемах въздух.

Погледнах нагоре и видях слисаните лица на съученичките си. Те седяха на ръба на басейна. Единствено аз бях още във водата. До блокчето за стартиране, стоеше мис Стратън.

— О-хоо! — каза тя истински смаяна — да не би да се готвиш за световно?

Не обръщах внимание на трептящите точки пред очите си. Взирах се в треньорката, докато думите й не се смесиха с ехото.

Видях те в басейна. Да не се готвиш за световно?

Как съм излязла от басейна, изобщо не разбрах.

Изведнъж се намерих пред треньорката, мокра като кокошка, и изпелтечих:

— Аз трябва, аз трябва…

После хукнах.

• Предыдущая
• 111/134
• Следующая