Луциан

Оглавление

Кликнах на „отговор“.

...

„Мили Себастиан, толкова съжалявам, че в последно време…“

Пауза, блекаут, засечка в мисленето. По случайно избраната станция вървеше песен на „We Are Heroes“.

„Не зная как ще е нататък, не знам къде сме точно.
Не зная как ще е нататък, оттук нататък слепешката…“

Натиснах „отказ“.

В мейла си татко пишеше:

...

Здравей, малко вълченце, как я караш? Защо не ми пишеш? Всичко наред ли е там, от другата страна на земното кълбо? Приключих изморителни снимки с един опърничав модел и изнервени клиенти, а вкъщи малката ти сестра също се погрижи атмосферата да е нервна. В понеделник учителката й позвънила на Мишел. Вал накарала съседа си по чин да изпие мастилото от нейната мастилница. По-точно му разказала, че мастилото е вълшебно и може да го направи невидим. Мъникът бил откаран в болница, а майка му искала да подаде иск срещу нас. Радвам се, че поне едната ми дъщеря е свястна. Инак тук всички са в предизборна треска. Стискай палци за Обама. И „Seize the day“.

Прочитайки историята за моята полусестричка, не можех да не се разсмея. Вал приличаше на русо ангелче, но само външно. В душата й обаче се криеше поне един малък демон, да не кажа цяла гвардия. Яне твърдеше язвително, че това нейно характерче не е наследено от баща й, но аз знаех, че го казва само защото беше наранена. Татко си беше мълчал за бременността на Мишел. Когато ни изпрати съобщението за раждането на сестра ми, Вал беше вече на няколко месеца и Яне ужасно му се разсърди. От този момент говореше за Мишел с още по-голяма неприязън и приятелството й с баща ми вече не беше същото.

Да си призная, аз също бях наранена. Но сега вече баща ми изпращаше редовно снимки по мейла и ми разказваше какви ги върши Вал. Още в детската градина Валери беше кошмарът на всички възпитателки. Тя пускала пантофи в тоалетната и мъртви голи охлюви в тенджерите със супа. А на по-свитите и страхливи деца в деня, в който идвали за пръв път, разказвала, че възпитателките са зли вещици, които по време на следобедната почивка си избират някое от спящите деца, за да го изпекат във фурната.

Питах се от време на време дали пък начинът на възпитание от страна на Мишел и татко имат нещо общо с това, но по този въпрос баща ми упорито мълчеше. А темата „Мишел“ и без това биваше винаги заобикаляна.

Изпратих отговор на татковия мейл и веднага получих отговор.

...

„О, вълче, ти си още будна? Тъкмо си мислех за теб! Получавам мейла ти на езерото Насименто. Наслаждавам се на кратка почивка и ти изпращам няколко снимки. Котката, която виждаш на първата, сама пристигна при мен, макар че всъщност като че ли аз се настаних при нея. Когато пристигнах тук в понеделник вечерта, котката вече спеше върху люлеещия се стол, чувствайки се като у дома си. От време на време излиза, но отново се връща. Малко ми напомня на теб, с черната козинка и блестящите очи.

Помниш ли още лятото, когато бяхме тук? Ти се научи да плуваш и постоянно повтаряше, че когато пораснеш, ще преплуваш цялото Драконово езеро от главата до края на опашката. Как мислиш? Достатъчно ли си голяма вече?“

Аз измислих името „Драконово езеро“ за езерото Насименто, когато татко ми го показа на картата за пръв път. То наистина имаше формата на дракон, с дълга назъбена опашка. „Нашата къща е тук“, беше казал тогава татко, като посочи гърдите на дракона.

Заразглеждах снимките, които ми беше изпратил. На първата се виждаше верандата на татковата вила. Котката спеше върху люлеещия се стол. Беше се свила с гръб към камерата и приличаше на черна рошава топка.

На следващата снимка се виждаше езерото през нощта. Атмосферата на снимката беше недействителна и някак мистична. На черно-синьото небе, между белите воали от мъгла светеше пълната луна и лъчите й се отразяваха някак царствено върху повърхността на водата. Тръстиките край брега просветваха сребърни и една дъсчена пътека между тревите водеше към езерото. Беше боядисана в яркочервено и приличаше на дълга стрела. Докоснах екрана с мекото на пръстите си. Когато ги отдръпнах, бях оставила отпечатък върху огледалната повърхност на водата. Можеха да се различат дори фините браздички на пръстите ми.

Станах, взех малкото си бяло мече от леглото и тръгнах към прозореца. Музиката беше спряла. В стаята беше тихо.

— Лу — прошепнах аз и отместих поглед от черните му очички към празната улица. — Какво става с мен, по дяволите, Лу?

Пет

През следващите дни не се случваше нищо, освен че Сузи ставаше от минута на минута все по-нервна заради срещата с Димо̀ и ме уговори в събота сутринта да излезем на шопинг, та часовете до вечерта да минат по-лесно. В замяна аз пък поисках да дойде с мен в петък след училище в Алстер, на басейна, за да ми засича времето.

Наистина опитвах да погледна логично на това, което ми се беше случило. Но за съжаление опитите ми се проваляха. Просто нямаше разумно обяснение за загадъчната поява на непознатия — поне такова, което да ми помогне. Да се отвличам с други неща беше единственият изход от положението.

Когато влязох под душа преди плуване, нарочно завъртях крана на най-горещо, за да мога, като се гмурна, да усетя още по-интензивно студената вода. Това шокиращо съприкосновение, когато за частица от секундата дъхът ти спира и веднага след това цялото ти тяло настръхва, не можеше да се сравни с нищо. Може би този Довел, за когото постоянно говореше Тайгър, е трябвало да опита с плуване.