Луциан

Оглавление

Лявото око на Тайгър потрепна, докато съучениците ми отново ме оглеждаха внимателно. Дали забелязваха, че тук се води скрит двубой? Дали изобщо предполагаха, че моят стар учител, когото споменах, фактически беше Мортън Тайгър, който като зъл дух, излязъл от бутилка, внезапно се беше появил в новото ми училище в Америка?

Беше ми напълно безразлично. Пък и Тайгър също не желаеше яснота по този въпрос.

— Много благодаря за твоите философски разсъждения по темата „самоубийство“ — отвърна кратко той. — Но как — той отмести погледа си от мен и отново се обърна към класа — един литературен критик изобщо може да разбере дали едно произведение на изкуството е добро или слабо?

Сузи вдигна ръка.

— Той разбира, защото е следвал литература — каза тя. — Той има опит. Той е… както се казва — обективен.

Веждата на Тайгър се вдигна толкова високо, почти до края на челото.

— Обективен. Тъй, тъй…

Той отново отпи от чая си и когато остави чашата, погледът му ме прободе като с нож.

— Добре. Тогава нека да поразширим малко това разсъждение. Да си представим, че в тази класна стая… — Тайгър направи жест с ръка — … има трийсет и пет литературни критици. Учени, опитни, обективни професионалисти. — Тайгър отново насочи погледа си към мен. — Сега ще ви прочета откъс от незавършения роман на един писател. Името му е Амброз Ловел и заглавието на книгата е „Последният посетител“.

Тайгър извади куп листове от кожената си чанта.

— Няма да ви говоря много за съдържанието — каза той. — Просто ще ви прочета няколко реда и вие ще дадете оценка. Така ще можете да се запознаете с едно от най-важните умения на литературния критик. Тези обективни професионалисти в повечето случаи изобщо не смятат за необходимо да прочетат цялото произведение на писателя. Едно кратко повърхностно прелитане над текста им е напълно достатъчно, за да оценят цялостното произведение. И така, просто слушайте, а после… — Отново погледът му се насочи към мен. — После станете богове. Вашата оценка ще реши възхода или падението на писателя. Съгласни ли сте?

Неуверено шушукане се разнесе из стаята.

— Този нещо не е съвсем в ред — прошепна Сузи и се наведе под погледа на Тайгър.

Тайгър извади от джоба на жилетката си златния часовник. Отвори го. Лявото му око потрепна. После разлисти купчината, изкашля се и започна да чете.

...

Завесата се спусна безшумно и за момент в прекрасната зала на театъра настъпи дълбока тишина, след което тя беше залята от бурни нестихващи аплаузи.

Завесата отново се вдигна и на сцената излязоха за поклон артистите.

Алън седеше до Емма в почетната ложа. Перлите върху роклята й блестяха в светлината на полилеите и очите й светнаха, когато обърна глава към Алън.

— Думите ти — прошепна тя във врата му. — Те оживяха.

Алън взе ръката на Емма. Той я държеше в дланта си и докато залата се разтресе още веднъж от шумните одобрителни аплодисменти, Алън усети дълбоко в гърдите си едно нежно и едновременно силно пробождане. Усещаше, сякаш невидими пръсти изтеглят от сърдечната му камера мъничко косъмче.

Алън потрепери и Емма го попита загрижена:

— Да не би да не ти е добре?

Алън отвърна на погледа й с усмивка. Той не придаде особено значение на случилото се и реагира така, както би постъпил всеки нормален човек, когато му се случва нещо, което разумът не може да обясни, но същевременно с това бива възприето с пълна сила от една друга тъмна част на неговото съзнание. Той потисна странното усещане. Вместо това, стисна ръката на Емма още по-силно и отново отправи поглед към сцената, на която току-що се беше състояла премиерата на неговата пиеса. Да, неговите слова се бяха пробудили за живот и Емма беше до него. Нищо друго на този свят нямаше значение.

Училищният звънец иззвъня тъкмо в момента, когато Тайгър остави ръкописа.

Никой не помръдна. За съучениците ми причина може би беше авторитетът, който излъчваше този мъж. Аз обаче имах друга причина. Бях парализирана.

— Е — каза Тайгър весело. — Изглежда ще трябва да отложим задачката. Предлагам да я изпълните вкъщи. Онези, на които този малък откъс е достатъчен за обективна преценка на това произведение, да не се притесняват. За останалите — Тайгър тупна цялата купчина върху масата — съм ксерокопирал последното недовършено произведение на Амброуз Ловел. И така. Желая на дамите и господата приятен след обед.

Той почука с кокалчетата на пръстите си по масата, поприведе се леко и се отправи към вратата.

Едва тогава излязох от вцепенението си. Скочих с такава сила от стола, че той падна назад, и се втурнах след Тайгър, но когато излязох в коридора, него вече го нямаше. И въпреки че го търсих из цялото училище, той сякаш бе потънал вдън земя.

Двайсет и седем

Откъм градината, в стаята ми долетя смехът на Вал. Когато след обяда се върнах от училище вкъщи, те с Фей седяха на кухненската маса и рисуваха. Фей ме изгледа сбърчила чело, но не ми зададе никакви въпроси, за което й бях твърде благодарна. Вал обаче, която носеше огромна шапка с цветя и червена копринена нощница, стигаща й до босите крачета, се хвърли отгоре ми и ме задърпа към масата, но аз се освободих от нея и си влязох в стаята. Намерих бележка от баща си, че ще се върне привечер.

Затворих прозореца и гласът на Вал заглъхна. Ято птици се вдигнаха отнякъде в небето. Те образуваха фигури като от заучена хореография, първо едно „V“, после една права линия. Подредени в редица, една след друга те изчезнаха в хоризонта.