Луциан

Оглавление

— А защо ти не го попита? — прозвуча веднага в отговор. Рядко приятелката ми биваше толкова прагматична. — Защо не го изчака пред кабинета на Яне?

„Защото разпространявах листовки по кофите за боклук“, помислих си и изстенах.

„Защото повече не можех да издържам. Гръмнаха ми предпазните бушони.“

— И нямаш никаква представа, къде може да се намира сега? — Сузи погледна към телефона. — Не знаеш нито телефон, нито адрес.

Поклатих глава и пуснах кичур отрязана коса на пода.

— Знам само, че работи в бар. И че този тип, барманът, го е приютил в къщата си. Мога ли да обиколя всички жилища и барове в Хамбург?

Сузи въздъхна.

— Имаш право — съгласи се тя. — Не е добра идея. А обява във вестника? В новините? Никакъв начин ли няма да се свържеш с него?

— Никакъв — погледнах Сузи. — Ами ако наистина е психо? Или пък престъпник, или…

— Досега не съм чувала за престъпник ясновидец — каза Сузи. — Ако Луциан наистина е сънувал, че е бил с теб под една завивка, когато си била още малко момиченце, или момента в болницата, то на мен по-скоро ми се струва да е твой възкръснал близнак.

— О, супер! — засмях се, въпреки че се чувствах напълно объркана. — Тази мисъл вече ми мина през ума и накрая стигнах до там да напиша сапунена опера със заглавие „Desperate Dauthers“, която може би ще ми донесе почит, слава и много пари, но в момента няма да помогне.

— Окей. Не уцелих — Сузи се усмихна леко и притисна пръсти върху подпухналите си клепачи. — Може да е някой медиум — продължаваше да рови приятелката ми. — Ако наистина сънува неща, които ще се случват в бъдеще, това съвсем не е толкова лошо. Или…

Тя щракна с пръсти.

— Открих! — извика възбудено и посочи кошчето за боклук, от което се подаваше броят на „Щерн“, който лежеше миналата седмица върху нощното й шкафче. — Вътре имаше една статия за масажистка, която твърдяла, че в предишния си живот е била ковач, подковаващ коне, и се казвала Йозеф. Тя дори можела да си спомни как пипала с ръце наковалнята.

— Точно така — отговорих сухо. — И аз в миналия си живот бях малкият Исус в яслата и чувах магаренцето да реве. Наистина, Сузи! Луциан сънува сънища, в които се появявам аз. Той ясно си спомня за мен дребни подробности и всички те са верни.

— Е, не съвсем. Досега са верни нещата от миналото ти — каза Сузи успокоително. — За тези от бъдещето още не се знае.

Тя ме сръга.

— Какво беше? Кървава маймуна от папиемаше? Пони с къси крака?

— Не, не с къси крака.

Несъзнателно започнах да изтръсквам крайчетата коса от джинсите си, когато изведнъж Сузи наддаде силен вик.

— Какво става? — подскочих уплашено. — Какво има пък сега? Защо ме гледаш така?

Сузи не каза нищо. Стана и донесе едно огледало от тоалетката си. Вдигна го пред лицето ми и когато се видях в него, цялата се разтреперих.

Огледах новата си фризура. Косата ми беше значително скъсена и имах пони.

— Боже господи! — прошепнах.

Сузи отпусна огледалото. Но аз бях вече при вратата.

Когато влязох вкъщи, чух Врабеца да вика:

— Яне? Ти ли си?

Не отговорих.

— Ребека? — гласът й звучеше панически. — Можеш ли да се качиш горе?

Изтичах по стълбата и видях Врабеца да стои пред клетката, от която се чуваше силно отчаяно цвърчене. Джим Боб стоеше на люлката и лудо пляскаше с крила.

Врабеца се обърна към мен. За момент се загледа в косата ми. Направи физиономия, сякаш беше в шок. После погледна дланта си.

— Истина е — промърмори тя. — Случи се. Джон Бой е мъртъв.

Петнайсет

Ветеринарният лекар смяташе, че е получил шок.

— При по-старите птички това не е рядкост — каза той, когато се обадихме в кабинета му, за да попитаме каква може да е причината за внезапната смърт на Джон Бой. — Симптомите са идентични с тези на сърдечния инфаркт. Птичката без никакви видими признаци се сгърчва и умира само след няколко секунди.

Наистина точно така беше станало. В петък, както Врабеца си плетял на тавана, Джон Бой шумно тупнал от пръчката люлка, и след няколко секунди престанал да диша.

Погребахме го още същата вечер в градината зад къщата. Яне, която се върна малко след това, му измайстори миниатюрен кръст за гробчето, като за малко не си заби пирона в пръста. Тя беше съвсем стъписана, също както и Джим Боб, който самотен и объркан седеше в кафеза и не искаше да излиза, въпреки че вратичката през цялото време беше отворена.

Естествено, беше съвсем ясна причината за това състояние на Яне. Когато видя новата ми фризура, тя стана бледа като платно, размени погледи с Врабеца, която вдигна отбранително ръце. Беше изключително тъпо. Врабеца знаеше. Яне знаеше. Аз знаех. Но Яне не беше наясно, че аз знам. А аз упорито си мълчах, също като нея.

Сузи ми позвъни на джиесема веднага след като се върнахме в къщи. Когато й разказах, че сънят на Луциан се е сбъднал, тя реагира още по-неадекватно от мен. Единственото, за което мислех, беше, че трябва да разговарям с Луциан. Може би защото шокът бавно отзвучаваше, или обратно — със смъртта на Джон Бой той ставаше още по-голям. Или пък исках да убедя сама себе си, че не съм единствената, която сънува. Изобщо не ме интересуваше какво щеше стане, аз трябваше да разговарям с него.

Сузи също мислеше така и аз се радвах, че най-сетне няма да съм сама с всичко това. В събота по обяд тя дойде да ме вземе от вкъщи. Беше мъгливо и студено, но не валеше. Разхождахме се с колелата из околността, влязохме в няколко бара в Санкт Паули и в Шанце и разпитвахме дали там не работи момче на име Луциан, но естествено безрезултатно.