Цифрова крепост

• Предыдущая
• 105/115
• Следующая

Смит погледна през рамо.

— Ами… при нас е, сър.

Фонтейн въздъхна с облекчение.

— Къде? — Това беше най-добрата новина през целия този отвратителен ден.

Смит посегна към камерата я завъртя. Обективът обходи вътрешността на микробуса и се видяха две отпуснати тела, подпрени на задната стена. И двете не показваха признаци на живот. Едното бе на едър мъж с очила с телени рамки. Другият бе по-млад, с тъмен перчем и окървавена риза.

— Улохот е отляво — сметна за нужно да поясни Смит.

— Улохот е мъртъв? — повиши глас директорът.

— Да, сър.

Фонтейн знаеше, че по-късно ще се намери достатъчно време за подробни обяснения. Погледна за миг изтъняващите щитове и каза бавно и отчетливо:

— Агент Смит. Трябва ми обектът.

Смит го погледна смутено.

— Сър, ние продължаваме да нямаме и най-малка представа какво точно представлява той. Информирани сме само за онова, което се налага да знаем.

114.

— Тогава го потърсете! — нареди Фонтейн.

Безсилен да помогне с каквото и да било, директорът проследи как двамата агенти претърсват двете отпуснати тела за лист със случайни букви и цифри. Джаба пребледняваше все повече и повече.

— Господи, те не могат да намерят нищо. Свършени сме!

— Губим FTP филтрите! — извика разтревожен глас. — Оголване на третия щит!

На големия екран агентът с военната подстрижка безпомощно разпери ръце.

— Сър, никакъв ключ няма. Претърсихме обстойно и двамата. Джобове… облекло… портфейли. Никаква следа. Улохот носеше компютър модел „Монокъл“ и прегледахме и него. Доколкото може да се прецени, не е изпращал нищо наподобяващо случаен низ от цифри и букви… само списък на убитите.

— По дяволите! — изпусна нервите си Фонтейн. — Трябва да е там. Продължавайте да търсите!

Джаба реши, че е видял достатъчно: Фонтейн бе играл хазартно и бе загубил. Сега беше ред той да поеме контрола над нещата. Грамадният сис-сек се спусна от подиума като буря от планина — и се развика на служителите си:

— Получете достъп до дублиращите вериги! Започнете изключване! Веднага!

— Няма да успеем! — отчаяно извика Соши. — Трябва ни половин час. Докато успеем да изключим, всичко ще е свършило!

Джаба отвори уста да я скастри, но в същия миг откъм задната половина на залата се разнесе отчаян вик.

Всички се обърнаха. Сюзан Флечър бе станала. Приличаше на привидение. Лицето й бе тебеширенобяло, а очите й бяха приковани в екрана, където поредният петсекунден кадър показваше Дейвид Бекър — безжизнен и окървавен на пода на микробуса.

— Убили сте го! — изпищя тя. — Убили сте го! — Залитна към екрана и протегна ръце. — Дейвид…

Всички я гледаха смутено. Сюзан се приближи до екрана. Все така повтаряше името на любимия си, без да откъсва поглед от него.

— Дейвид — задъхано прошепна тя. — О, Дейвид… как можаха…

Фонтейн изглеждаше объркан.

— Познавате ли този човек?

Сюзан изобщо не го чу. Спря пред големия екран и все така объркана и смазана продължи да шепне името на мъжа, когото обичаше.

115.

Празнотата в съзнанието на Дейвид Бекър бе всепоглъщаща. „Аз съм мъртъв“. Но все пак чуваше нещо. Далечен глас…

Изпитваше пареща болка. Кръвта му бе като течен огън. „Това тяло не е моето“. Но наистина чуваше някакъв глас, който го викаше. Тъничък, далечен… Част от него. Имаше и други гласове… непознати, несъществени. Викаха нещо. Опита се да ги блокира. Защото го интересуваше само онзи глас. Който се усилваше и отслабваше на приливи и отливи.

— Дейвид…

Разсеяна светлина. Съвсем слаба в началото… сив отвор в тъмнината. Засилваше се. Бекър опита да помръдне. Болка. Опита да проговори. Тишина. Гласът не спираше да го призовава.

До него имаше някой, който го повдигаше. Бекър немощно опита да се обърне към гласа. Или може би някой го обръщаше? Викаха го. Той разсеяно погледна осветения образ на някакъв малък екран. Беше жена… жена, която гледаше към него от друг свят. „Дали не ме наблюдава как умирам?“

— Дейвид…

Гласът му бе познат. Тя беше ангел. Беше дошла да го вземе. Ангелът проговори:

— Дейвид, обичам те.

И той изведнъж разбра.

Сюзан протягаше ръце към екрана, плачеше, смееше се, понесена от вихрушката на невероятни емоции. Трескаво избърса сълзите по бузите си.

— Дейвид… аз… аз мислех…

Агент Смит сложи Дейвид на стола с лице към камерата.

— Малко е замаян, мадам. Дайте му секунда.

— Но… — запъна се Сюзан. — Видях съобщение, в което се казваше, че…

Смит кимна.

— И ние го прочетохме. Улохот е избързал с преброяването на пилците.

— А кръвта…

— Мускулна рана — отговори Смит. — Вече я бинтовахме.

Сюзан бе загубила дар слово.

Агент Колиандър се обади зад кадър:

— Ударихме го с новия J23 — парализиращо оръжие с дълготраен ефект. Сигурно го е заболяло силно, но трябваше да го приберем от улицата без забавяне.

— Не се тревожете, мадам — увери я Смит. — Ще се възстанови напълно.

Дейвид Бекър гледаше малкия монитор пред себе си. Беше объркан и замаян. Картината на екрана показваше зала… зала, в която цареше хаос. Сюзан бе там и го гледаше.

Плачеше и се смееше.

— Дейвид! Господи, благодаря ти! Мислех, че съм те изгубила!

Той разтри слепоочията си, намести се пред камерата и придърпа микрофона.

— Сюзан?

Тя го погледна удивено. Мъжествените черти на Дейвид изпълваха целия огромен екран. Гласът му изгърмя в залата:

— Сюзан, искам да те попитам нещо. — Резониращият му глас накара всички да забравят за миг работата си и да се обърнат към него.

— Сюзан Флечър — избоботи гласът, — ще се омъжиш ли за мен?

• Предыдущая
• 105/115
• Следующая