Цифрова крепост

Оглавление

113

— Атомното тегло! — възбудено каза Джаба. — Това е! Единствената разлика е в атомното им тегло! Ето го ключа! Дайте ми теглата! Ще ги извадим!

— Момент! — каза Соши и трескаво запрелиства документа. — Тук някъде беше… Аха! — И отново всички едновременно се взряха в текста.

...

… разликите в теглото са минимални…
… газова дифузия, за да се отделят един от друг…
… 10,032498×10 в сравнение с 19,39484×10*…

— Ето! — изкрещя от възбуда Джаба. — Това е! Това са теглата!

— Трийсет секунди!!!

— Хайде! — прошепна Фонтейн. — Извадете ги. Бързо!

Джаба извади джобния си калкулатор и започна да въвежда числата.

— Каква е тази звездичка? — сепна се Сюзан. — След числата има звезда!

Но Джаба не й обръщаше внимание — вече блъскаше по клавишите на калкулатора си.

— Полека! — охлади ентусиазма му Соши. — Трябва ни точно число!

— Звездичката! — повтори Сюзан. — Има бележка под линия.

Соши превъртя страницата до края на абзаца.

Сюзан прочете бележката под линия и пребледня.

— О, божичко!

— Какво пък сега? — изръмжа Джаба.

Всички се наведоха над екрана и едновременно въздъхнаха разочаровано. С дребен шрифт бележката под линия казваше:

...

Възможна грешка 12% — получените стойности са различни в публикациите на различните лаборатории.

127.

Възцари се внезапна тишина. Сякаш наблюдаваха слънчево затъмнение или изригване на вулкан — невероятно развитие на верига от събития, над която никой нямаше никакъв контрол. Времето сякаш спря.

— Оголваме се — извика главният техник. — Заявки за връзки… по всички входни линии!

На екрана далеч вляво Дейвид и агенти Смит и Колиандър гледаха безпомощно в камерата. На ви-ар екрана от последния файъруол бе останало само микроскопично късче. Заобикаляше го черна извиваща се маса от хиляди линии, очакващи да се свържат. Най-отдясно бе Танкадо. Накъсаният филм с последните мигове от живота му продължаваше да се върти в безкраен цикъл: на лицето му се изписваше отчаяние… пръстите му се протягаха в беззвучен зов за помощ, златният пръстен блестеше на слънцето…

Сюзан не можеше да откъсне поглед от този зловещ клип, който влизаше и излизаше от фокус. Най-силно впечатление й правеха очите на Танкадо — струваше й се, че са пълни с разкаяние. „Той не е искал нещата да стигнат толкова далече — сети се тя. — Искал е да ни спаси“. Танкадо отново и отново протягаше пръсти и показваше пръстена на навелите се над него хора. Опитваше се да каже нещо, но бе ясно, че не може. Затова просто мушкаше пръстите си в очите на насъбралите се.

Бекър също гледаше получаваната информация. И в един момент си прошепна:

— Какви казаха, че били атомните тегла на двата изотопа? Уран 238 и уран?… — После въздъхна тежко — вече нямаше значение. Все пак той беше преподавател по езици, а не физик.

— Входящите линии в готовност за установяване на самоличността!

— Боже! — отчаяно изрева Джаба, осъзнал пълната си безпомощност. — По какво се различават проклетите изотопи? Как, по дяволите, е възможно никой да не знае по какво се различават?! — И отново никой не отговори. Техниците безсилно наблюдаваха надвисналата трагедия на екрана на виар. Джаба се извърна към монитора и в типичен за него жест вдигна театрално ръце във въздуха. — Как може тук да няма нито един шибан ядрен физик!?

Сюзан продължаваше да гледа клипа на видеостената. Разбираше, че всичко е свършено. Танкадо умираше и умираше в забавен каданс. Опитваше се да каже нещо, задавяше се в собствените си думи, протягаше деформираната си ръка в агонизиращ опит да установи някаква връзка с хората. „Опитва се да спаси базата данни — досети се Сюзан. — Но никога няма да разберем как“.

— Започва се! — прошепна Джаба. По лицето му се стичаше пот.

На централния екран последният файъруол се стопяваше. Черната плетеница около ядрото пулсираше и се извиваше.

Мидж се извърна, неспособна да понесе гледката. Фонтейн стоеше като вкаменен. Бринкерхоф изглеждаше на ръба да повърне.

— Десет секунди!

Сюзан продължаваше да гледа умиращия Танкадо. Забелязваше все повече подробности — отчаянието… съжалението. Ръката му се протягаше, халката проблясваше, деформираните пръсти се извиваха ужасно пред лицата на непознатите. „Казва им нещо. Но какво?“

На екрана над главите им Дейвид гледаше замислено.

— Разликата… — мърмореше той на себе си. — Разликата между U238 и U235. Трябва да е нещо много просто.

Глас на техник започна да отброява:

— Пет… Четири… Три…

Думата проникна в съзнанието на Сюзан за частица от секундата. Три… три!!!

В същия миг Дейвид бе като ударен с парен чук. Светът около него спря да се върти. „Три… три… три… 238 минус 235! Разликата е три!“ Той посегна към микрофона.

Едновременно с него Сюзан гледаше протегнатата ръка на Танкадо. Изведнъж тя престана да вижда халката… златото… Вместо това погледът й проследи ръката до… пръстите. Те бяха три. Изобщо не ставаше дума за пръстена. Важни бяха пръстите. Танкадо не им казваше нищо. Той им показваше. Разкриваше им тайната си, предаваше им кил-кода… умоляваше някой да го разбере… молеше се тайната му да стигне навреме до АНС.

— Три — прошепна Сюзан, изумена от простотата на решението.

— Три! — едновременно с нея извика Дейвид от Севиля. Но в настъпилия хаос, изглежда, никой не ги чу.

— Пълен срив! — изкрещя главният техник.

Ви-ар екранът затрептя. Над главите им завиха сирени.

Сюзан тръгна като в сън към клавиатурата на Джаба. В този момент погледът й падна върху образа на нейния годеник — Дейвид Бекър. Едновременно с това гласът му изгърмя под тавана: