Цифрова крепост

Оглавление

Хейл започна да извива шията на Сюзан.

— Убивам я… кълна се!

— Нищо такова няма да направиш! — заяви Стратмор. — Да се убие Сюзан само би направило нещата още по-ло… — Той спря насред думата и вдигна апарата пред устата си. — Охрана! Обажда се командър Тревор Стратмор. При мен има ситуация със заложник. Изпратете хора. Да, веднага, дявол да го вземе! Освен това имаме и проблем с генератора. Искам да пренасочите мощност към нас от всички налични външни източници. Искам всички системи да работят след пет минути! Грег Хейл уби един от младшите ми сис-сек. В момента държи старшия ми криптолог за заложник. Разрешавам да използвате сълзотворен газ върху всички ни, ако се налага! Ако господин Хейл не сътрудничи, оторизирам снайперистите да го разстрелят. Ще поема цялата отговорност! Действайте… веднага!

Хейл стоеше като парализиран — не можеше да повярва на ушите си. Ръката му върху шията на Сюзан постепенно се отпусна.

Стратмор свърши разговора и закачи апарата обратно на колана си.

— Ти си на ход, Грег.

81.

Бекър стоеше до телефонната кабина в залата за заминаващи пътници. Макар лицето му да гореше, очите му да сълзяха и да му се повдигаше, настроението му бе отлично. Това беше краят. Истинският. Сега вече можеше да се прибира у дома.

Пръстенът на ръката му бе граалът, който така упорито бе търсил. Той вдигна ръка към светлината и се взря в него. Все още не можеше да вижда достатъчно добре, за да може да чете, но му се струваше, че надписът не е на английски. Първият символ бе Q, O или нула, но очите го боляха прекалено силно, за да види със сигурност. Все пак огледа първите няколко символа… не, в тях нямаше смисъл. И това беше въпрос на национална сигурност?

Влезе в телефонната кабина и се обади на Стратмор. Още преди да е набрал международния код на Щатите, в слушалката се разнесе: „Todos los circuitos estan ocupados. — Моля, затворете и опитайте да се свържете по-късно“. Бекър се намръщи и окачи слушалката. Беше забравил — да направиш международна връзка от Испания бе нещо като рулетка, въпрос изключително на късмет. Щеше да опита пак след няколко минути.

Паренето в очите за щастие отслабваше. Меган го бе предупредила, че не бива да ги търка, защото това само щяло да влоши нещата, макар да не можеше да си представи как биха могли да бъдат по-лоши от това. Загубил търпение, той отново опита да се свърже. Ситуацията беше същата — нямало свободни линии. Повече не можеше да чака — очите му пламтяха и се налагаше да ги измие. Стратмор щеше да почака — още минутка-две. Полусляп, Бекър тръгна към тоалетната.

Количката с миещи препарати все още препречваше входа на мъжката, така че Бекър за втори път се обърна към вратата с надпис DAMAS. Стори му се, че чува гласове отвътре, така че почука:

— Hola?

Тишина.

„Сигурно е Меган“ — помисли си той. Имаше да убива пет часа до следващия полет и освен това му бе казала, че ще си мие ръката, докато не изчезнат всякакви следи от надписа.

— Меган? — извика Бекър. Отново почука. Никакъв отговор. Бекър бутна вратата и влезе. Тоалетната изглеждаше празна. Той сви рамене и се обърна към умивалника.

Умивалникът беше мръсен, но водата беше студена. Бекър усети порите по лицето му да се свиват, докато плискаше освежителната студена вода върху очите си. Болката отпускаше и мъглата започна да се разсейва. Бекър се погледна в огледалото. Изглеждаше, сякаш бе плакал дни наред.

Избърса лицето си с ръкава на ризата и изведнъж го осени! В цялата възбуда на преследването бе забравил факта, че се намира на летището! Някъде отвън на пистата, в един от трите хангара за частни самолети, го чакаше неговият „Лиърджет 60“, готов да го закара вкъщи. Пилотът му бе казал съвсем ясно: „Наредено ми е да остана тук, докато не се върнете“.

Какво невероятно стечение на обстоятелствата — всичко да свърши там, където бе започнало. „И какво още чакам — засмя се наум Бекър, — няма начин пилотът да не може да се свърже по радиото със Стратмор!“

Все така усмихнат на несъобразителността си, Бекър се погледна за последен път в огледалото и оправи вратовръзката си. Готвеше се да се обърне и да тръгва, когато нещо в отражението привлече вниманието му. Обърна се. Беше единият край на пътната чанта на Меган — виждаше се зад частично отворената врата на една от кабините.

— Меган? — обади се той. Никакъв отговор. — Меган!?

Отиде при кабината и почука силно по стената. Тишина. Леко бутна вратата и тя се отвори.

Бекър потисна вика си на ужас. Меган беше в тоалетната, облещила очи към тавана. В центъра на челото й имаше дупка и от нея по лицето й се стичаше кървава течност.

— О, господи! — смаяно извика Бекър.

— Esta muerta — изграчи нечовешки глас зад него. „Мъртва е“.

Беше като насън. Бекър се обърна.

— Senor Becker? — поинтересува се призрачният глас; Замаян, Бекър изгледа мъжа, който пристъпи в тоалетната. Стори му се смътно познат.

— Soy Hulohot — съобщи убиецът. „Аз съм Улохот“. Неясните думи като че ли излизаха от корема му. Улохот протегна ръка: — El anillo. — „Пръстена“.

Бекър го гледаше неразбиращо.

Мъжът бръкна в джоба си и извади пистолет. Вдигна оръжието и го насочи в лицето на Бекър:

— El anillo.

В един миг на прозрение Бекър почувства нещо, което никога досега не бе чувствал. Задействани от подсъзнателен инстинкт за оцеляване, всички мускули на тялото му се напрегнаха едновременно. Той скочи във въздуха едновременно с прозвучаването на изстрела и се стовари върху Меган. В стената зад него удари куршум.

— Mierda! — ядоса се Улохот. По някакъв невъзможен начин Бекър не се бе оказал на пътя на куршума. Убиецът направи крачка напред.