Маршрут 666

Оглавление

106

Марго хлъцна и рязко изправи гръб. Сигурна бе, че е имал намерение да унищожи растенията. Съзнавал е, че това е изключително рисковано. Следователно витаминът не е бил предназначен за производството на „Гланц“, а за…

Изведнъж всичко й стана ясно.

Рязко се изправи и започна да отваря шкафовете, като разхвърляше съдържанието им в тесния проход, докато търсеше нужните й вещи — кислородна маска, прибор за нощно виждане, кутийки с 9-милиметрови патрони за полуавтоматичния си пистолет.

Дишайки тежко, тя изтича до вратата, която водеше към основното помещение. Трябваше да е някъде тук! Хукна между редиците дървени вратички, четейки написаното върху пластмасовите им етикети. Издърпа една от тях и извади от шкафа три празни еднолитрови бутилки с капачки, позволяваше изсмукване на съдържанието без отваряне. Пусна ги на пода до сака си, а от съседния шкаф измъкна няколко големи пластмасови контейнера с дестилирана вода. После продължи нататък, мърморейки нещо под нос. Откри нужния шкаф и рязко дръпна вратичката. Вътре беше пълно с бурканчета, съдържащи различни хапчета и таблетки. Трескаво ги разрови, намери каквото й трябваше и изтича обратно при сака си.

Отпусна се на колене и изсипа съдържанието на бурканчетата направо на плочките.

— Каква е концентрацията, Грег? — полугласно промърмори тя, втренчила очи в малката купчина. Нямаше как да разбере, ще се наложи да работи слепешком. Грабна един от празните буркани и използва дъното му за стриване на таблетките, а получената прахообразна субстанция разпредели по равно в трите празни бутилки. Доля ги с дестилирана вода, разклати ги и спря очи на получената суспенсия. Май се получи малко по-гъста, но нямаше време за губене. По-късно прахът щеше да се доразтвори.

Изправи се и грабна сака, празните бурканчета издрънчаха на пода.

— Кой е там? — извика някой. Изобщо беше забравила за дежурния на входа. Натика забързано трите бутилки в сака и хукна натам.

— Моля за извинение, но се бях отнесла — каза с най-искрения си тон.

Дежурният агент се намръщи, остави списанието и понечи да стане.

— Накъде тръгна агент Пендъргаст? — бързо добави Марго. — Спомена нещо за сектор С…

Името свърши работа. Човекът се отпусна обратно на стола.

— Вземете асансьор номер четири, качете се два етажа по-горе и тръгнете наляво — инструктира я той.

Марго му благодари и тръгна с бърза крачка към асансьорите в дъното на коридора. Влезе в кабината и хвърли поглед на часовника си. Нямаше време, по дяволите! Яростно натисна копчето за фоайето и се приготви да хукне в мига, в който вратите се отворят. Но когато това стана и пред очите й се появи многобройната охрана, тя си наложи да крачи делово, но без припряност, върна пропуска си на входа и излезе в душната нощ, спуснала се над Манхатън.

До тротоара чакаше свободно такси и тя се втурна към него.

— Петдесет и девета и Лексингтън!

— Сигурно ще се забавим, защото в района на парка има някаква демонстрация — предупреди я шофьорът. — Трафикът е задръстен като кучи гъз.

— Все ще измислиш нещо — каза Марго и пусна двайсетачка на свободната седалка до него.

Таксито полетя в източна посока, бързо стигна до Първо авеню и зави на север, задминавайки с бясна скорост върволицата от коли, които чакаха смяната на светофара. Така стигнаха до Четиридесет и седма, където бяха принудени да спрат. Пред очите й се разкри море от коли и камиони с работещи двигатели и виещи клаксони. И шестте платна бяха задръстени от червени стоп-светлини, които чезнеха далеч напред. Марго грабна сака си, изскочи от колата и се затича на север, заобикаляйки многобройните пешеходци.

Седем минути по-късно хлътна във входа на метростанцията при „Блумингдейл“ и затича надолу, вземайки стъпалата по две наведнъж и разблъсквайки закъснелите пътници. Рамото я заболя от тежестта на сака, но нямаше време да го прехвърли. През грохота на моторите и воя на клаксоните долови някакъв странен, далечен тътен — сякаш хиляди гърла крещяха едновременно. В следващия миг вече беше под земята и шумът остана навън, заменен изцяло от писъка и скърцането на влаковите композиции. Извади жетон и го пъхна в процепа на бариерата, след това бързо се насочи към перона на експресните влакове. Там, в близост до осветеното стълбище, вече чакаше малка тълпа.

— А бе, видя ли ги онези? — обърна се към спътника си млада жена с логото на Колумбийския университет върху тениската. — Какво носеха на гърбовете си?

— Може би отрова за плъхове — сви рамене момчето. — Долу се въдят доста едрички, знаеш… Снощи на перона под Четвърта изскочи един с размерите на…

— Накъде тръгнаха? — задъхано се намеси Марго.

— Скочиха на релсите на експресната и хванаха в посока към предградията…

Марго се втурна към северния край на перона. Релсите чезнеха в тунела, а между тях блещукаха локвички застояла вода, които си сменяха цвета в синхрон със семафорите. Тя се огледа за евентуалната поява на влак, пое дълбоко дъх и скочи.

— Ето, още някакъв се навря в тунела! — разнесе се приглушен вик зад гърба й. Марго намести сака и затича, внимавайки да не се спъне в чакъла и да не стъпва по грапавите траверси. Напрегна взор напред, но не видя нищо. Нито фигури, нито дори силуети. Отвори уста да повика по име Пендъргаст, но после се отказа, спомнила си, че съвсем неотдавна в района на тази гара бе извършено кървавото клане.

В следващата секунда усети топла въздушна струя в тила си. Обърна се и сърцето й почти спря. В далечината се появи ярката червена точка на експресен влак номер 4, която неумолимо се приближаваше.