Маршрут 666

Оглавление

Безплътният глас започна да заглъхва.

— Ако не ти повярват, ще потърсим друг начин да ги стреснем! — долетя някъде отдалече, натежал от заплаха.

— Но аз… — заекна Смитбек.

— Мефисто си отиде — промърмори Скаута и докосна рамото му. — Хайде, ела. Ще те върна горе.

7

Лейтенант Дагоста седеше в малкия офис със стъклени стени, опипваше пурата в джобчето на ризата си и намръщено фиксираше купчината протоколи от претърсването на канала „Хумболд“. Вместо очакваното бързо приключване на случая на главата му се бяха тръснали два нови, при това пълни с неизвестност. И както обикновено, никой не бе видял или чул каквото и да било. Смазан от мъка, приятелят на жертвата не чинеше пукната пара за свидетел. Бащата беше покойник, а майката живееше в дълбока изолация и отказваше да сътрудничи. Случаят „Памела Уишър“ все повече заприличваше на буре с нитроглицерин, мрачно въздъхна той.

Погледът му се отмести от протоколите към табелата „Пушенето забранено“, окачена точно на неговата врата, бръчката между веждите стана по-дълбока. От една седмица насам участъкът беше нацвъкан с подобни табели.

Измъкна пурата и разкъса целофана. Слава Богу, че още не са измислили някой закон и против дъвченето на тютюн. Заби критичен поглед в бандерола на пурата, после бавно я завъртя между пръстите си. И накрая я захапа.

В следващия миг замръзна, пусна една сочна ругатня и издърпа чекмеджето на бюрото. Изрови клечка кибрит и я драсна в подметката си. Пламъчето докосна върха на пурата. Дагоста доволно се облегна назад, изпусна дима през ноздрите си и заслуша тихото припукване на горящия тютюн.

Блаженството му бе нарушено от резкия звън на телефона.

— Да? — промърмори в слушалката той.

Нима вече са се оплакали? Току-що бе запалил, по дяволите!

Беше рецепционистката.

— Сержант Хейуърд желае да разговаря с вас, лейтенант — съобщи тя.

Дагоста изсумтя и изправи гръб.

— Кой?

— Сержант Хейуърд. Твърди, че се явява по ваша заповед.

— Никакъв сержант Хейуърд не ми е притрябвал…

Миг по-късно в рамката на вратата се изправи жена в униформа и Дагоста механично я огледа: миньонче, стройна фигура, едър бюст, гарвановочерна коса и бледа кожа.

— Лейтенант Дагоста? — попита с изненадващо дълбок контраалт новодошлата.

— Аз съм — кимна той. — Заповядайте, седнете. — Изчака жената да се настани на стола и добави: — Не си спомням да съм заповядвал появата ви, сержант.

— Не сте — охотно се съгласи Хейуърд. — Но бях сигурна, че рано или късно ще го направите.

Дагоста спокойно дръпна от пурата и се облегна в стола. Реши да я изслуша и да я отпрати. Не беше привърженик на строгата субординация, но и той, като повечето старши офицери в полицията, не обичаше да го безпокоят за щяло и нещяло. Дано не се окаже, че мадамата е станала обект на посегателство от страна на подчинените му. Защото моментът никак не беше подходящ за вътрешно разследване на сексуален тормоз.

— Става въпрос за труповете, които извадихте от Клоаката — започна Хейуърд.

— Какво за тях? — подозрително я изгледа Дагоста. Разследването би трябвало да се държи в пълна тайна.

— Преди реорганизацията работех в транспортна полиция — поясни Хейуърд. — И до ден днешен патрулирам в западните райони и прибираме бездомниците от гара „Пен“. Познавам добре Адската кухня, депото и…

— Чакайте, чакайте! — вдигна ръка Дагоста. — Вие се занимавате с прочистване?!

Хейърд замръзна на стола си, а той разбра, че е изтърсил нещо крайно неуместно. Настъпи неловко мълчание.

— Не обичаме този термин, лейтенант — обади се най-накрая тя.

— Все пак сме в моя кабинет — сви рамене Дагоста, решил, че е положил достатъчно усилия да предразположи неканената гостенка.

Хейуърд го фиксира известно време. Добронамереността бързо се топеше в кафявите й очи.

— Добре, ясно — изпусна въздуха от гърдите си тя. — Но в момента, в който чух за тези скелети, нещо ми просветна. Спомних си няколко случая на убийства сред къртиците.

— Къртици?

— Хората от тунелите, разбира се — снизходително го погледна тя и с удоволствие отбеляза раздразнението на Дагоста. — Бездомници, които живеят в подземията. А после попаднах и на един материал в „Поуст“. За Мефисто.

Дагоста се намръщи. Решиш ли да влошиш някоя гадна ситуация, обърни се към вампира Бил Смитбек, който се храни със скандали. Едно време бяха близки, почти приятели. Но откакто се залови с разследване на тежки престъпления, репортерът стана нетърпим. Непрекъснато го натискаше за вътрешна информация, без да обръща внимание на твърдия отказ.

— Средната продължителност на живота при бездомниците е изключително ниска — каза Хейуърд. — Живеят по-малко и от къртиците. Но репортерът е прав. Напоследък станаха няколко изключително жестоки убийства. Липсващи глави, обезобразени трупове. Това ме накара да дойда тук… — Замълча, размърда се в стола и го погледна с бистрите си кафяви очи: — Но може би съм сбъркала…

Дагоста се направи, че не забелязва намека.

— За какъв брой убийства говорим, Хейуърд? — попита той. — Две? Три?

Жената замълча за миг, после поклати глава:

— По-скоро за пет-шест.

Пурата застина в ръката на Дагоста.

— Пет-шест?

— Да. Прегледах сводките, преди да тръгна насам. За последните четири месеца са регистрирани седем убийства при къртиците, всичките извършени по аналогичен начин.

— Нека си изясним нещата, сержант — свали пурата си Дагоста. — Твърдите, че някъде из катакомбите на Ню Йорк се вихри подземният Джак Изкормвача, но никой не си мърда пръста, така ли?