Маршрут 666

Оглавление

— Поддържам форма — сви рамене Марго.

— Забелязах. Поне външно нямате нищо общо с жената, с която се запознах преди година и половина. Каква ви е системата?

— Главно силови упражнения. Тежести, опори.

Дагоста кимна.

— Два-три пъти седмично?

— Един ден тренирам горните мускули, а на следващия — долните. Опитвам и по някоя междинна тренировка.

— Какво вдигате в момента? Стандартните сменяеми дискове?

— Не, използвам щанга с постоянно тегло. Мразя непрекъснатото сваляне и качване на дискове.

Дагоста кимна отново.

— Има ли ефект?

— Моля?

— Викам, има ли ефект?

Марго смръщи вежди.

— Не знам какво имате предвид — промърмори тя, след което разбра, помълча малко и мрачно добави: — Не… Не напълно.

— Не питам от любопитство — подхвърли Дагоста, потупвайки джобовете си за поредната пура. — Както вече сигурно сте забелязали, аз съм прям човек. — Измъкна пура, разкъса целофана и се зае да разглежда бандерола. — Тая каша в музея се отрази на всички ни.

Стигнаха до булеварда и Марго колебливо се огледа.

— Съжалявам, но не ми се говори за това — промълви тя.

— Знам — кимна Дагоста. — Особено пък сега. — Щракна запалката, за да прогони конфузното мълчание, и добави: — Пазете се, доктор Грийн. Пазете се много!

Марго се усмихна в отговор.

— И вие — рече Марго, потупа раницата си и добави: — Още веднъж ви благодаря за това.

Миг по-късно вече тичаше на север към Уест Сайд, ловко промъквайки се между паркираните коли.

20

Дагоста хвърли поглед на часовника и се намръщи. Десет вечерта, а резултатът е една шибана кръгла нула. Екипите съсипани от умора ченгета бяха „прослушали“ всевъзможни приюти, благотворителни домове и пунктове за безплатна храна в напразен опит да чуят нещо за човек, който проявява нездрав интерес към Мбвун. Няколко от тях беше ръководила самата Хейуърд, чиито специализирани познания за подземните общности се радваха на все по-голяма популярност. За съжаление и нейните резултати не бяха обнадеждаващи. Сякаш предугадили акциите, къртиците бяха потънали вдън земя. А според собствените й признания, самите операции засягаха една нищожна част от огромния подземен свят на града. Това имаше и добрите си страни, тъй като пълноводната река от телефонни обаждания на всякакви побъркани за наградата на „Поуст“ най-сетне се беше превърнала в полупресъхнала бара. Може би се бяха уплашили от репортажа в „Таймс“ и новината за убийството на Битърман.

Погледна бюрото си, все още затрупано с доклади за извършените акции. След това вдигна за стотен път очи към картата и се втренчи в нея, сякаш се надяваше някаква скрита сила в погледа му да изстиска стаената там информация. Какъв е моделът? Трябваше да съществува такъв. Това е основополагащ принцип в детективската работа.

Пет пари не даваше за дрънканиците на Хорлокър — собственият му инстинкт нашепваше, че убийствата са дело на повече от един човек. И не беше единствено инстинктът — имаше още доста неща: макар и сходни, начините на умъртвяване не бяха абсолютно идентични — едни със смачкани глави, други без глави, трети просто обезобразени. Да не би да е някакъв шантав култ? Но каквото и да бе, идиотските крайни срокове на Хорлокър изнервяха и изяждаха време. Тук имаше нужда от търпелива, методична и интелигентна детективска работа.

„Боже, все повече заприличвам на Пендъргаст“, засмя се в себе си той.

Откъм малкия склад в съседство се разнесоха странни звуци. Преди малко Хейуърд се бе затворила там, за да си изпие кафето на спокойствие. Извърна поглед към вратата и зачака, но шумът не спираше. Накрая не издържа, стана и завъртя топката на бравата. Хейуърд бе заела странна позиция в центъра на малкото помещение — едната й ръка бе изпъната напред като копие, а другата — вдигната отвесно нагоре. И двете бяха напрегнати и леко извити, с прегънати нагоре палци. Миниатюрното тяло рязко се завъртя под прав ъгъл, ръцете смениха позицията и започнаха серия отривисти удари във въздуха. Приличаше на някакъв смъртоносен балет.

Всяко движение се придружаваше с рязко издишване, подобно на онова, което бе чул в тунела. Не след дълго въртеливото движение я изправи с лице към него, ръцете плавно се отпуснаха.

— Трябва ли ви нещо, лейтенант? — попита спокойно тя.

— Бих искал да разбера какво, по дяволите, правиш! — промърмори той.

Хейуърд изпъна гръб, изпусна въздуха от гърдите си и го погледна в очите.

— Това е хейян, серия от кати…

— Може ли още веднъж?

— Рутинно упражнение от карате шотокан — поясни младата жена, помълча и добави: — Поддържа формата и вътрешното равновесие. — Очите й предизвикателно се взряха в неговите: — Това ми е почивката, лейтенант!

— Добре, добре, продължавай — каза Дагоста, понечи да затвори вратата, после спря. — Какъв дан имаш?

— Бял пояс — отвърна с леко забавяне тя.

— Ясно.

— Шотокан е оригинална японска школа по карате, която не дали дановете по цветове — добави с лека усмивка жената. — Има шест степени на белия пояс, три кафяви и чак накрая идва черният.

Дагоста кимна, после любопитството му надделя.

— Коя е твоята степен?

— След месец ще се боря за санкиу, първата от кафявите степени.

Зад гърба му се разнесе леко прищракване. Затвори вратата на склада, обърна се и се озова срещу пищните форми на капитан Уокси, който мълчаливо се плъзна покрай него и спря пред картата на черната дъска. Скръсти ръце зад гърба си и внимателно огледа гората от червени и бели карфици.

— Тук има някаква система — обяви накрая той.