Маршрут 666

Оглавление

— Означава началото на новия ловен сезон — промълви Хейуърд и отново насочи поглед към картината.

27

Безрадостната индустриална улица свършваше с чакълест кей, наполовина срутен в мътните води на Ийст Ривър. Насреща се виждаше целият остров Рузвелт и мостът на Петдесет и девета улица. Оттатък реката сивееше платното на Франклин Делано Рузвелт Драйв, което заобикаляше сградата на ООН и изчезваше в посока на луксозния жилищен комплекс „Сътън Плейс“. Хубава гледка, рече си Дагоста, докато излизаше от колата без отличителни знаци. Хубава гледка, гаден квартал.

Асфалтът на уличното платно беше размекнат от жегата на августовското слънце, тротоарът излъчваше топлина. Дагоста разкопча яката на ризата си и отново провери адреса, който беше получил от служителите на музея: Деветдесет и четвърто авеню в Лонг Айлънд, номер 1146. Очите му с недоумение опипаха околните сгради, които нямаха нищо общо с жилищен район. Трябва да е станала някаква грешка. От двете страни на улицата се точеха дълги редици изоставени складове и производствени халета. Наоколо беше пусто, въпреки че наближаваше обяд. Единствените признаци на живот се забелязваха в близост до пресечката, където малък камион потегляше с ръмжене от някаква товарна рампа. Поредната задънена улица, поклати глава Дагоста. На това Уокси му вика „второстепенна задача“.

Желязната врата на номер 1146 беше надупчена и разкривена, боядисвана многократно с черна блажна боя. Явно водеше към поредния празен склад, един от многото в квартала. Натискането на древния звънец не даде резултат и той започна да блъска с юмрук. Нищо. Пълна тишина.

Изчака известно време, след което се шмугна в тясната алея покрай страничната стена. Прескочи няколко рула насмолена хартия и се приближи до прозорец с армирано стъкло, напукано и покрито с дебел слой прах. Наложи се да го изтрие с крайчеца на вратовръзката си, за да надникне във вътрешността.

Очите му постепенно свикнаха с полумрака и успяха да различат очертанията на просторно помещение. Циментовият под беше нарязан на ивици от бледата слънчева светлина. В далечния край се виждаше желязна стълба, която водеше към остъклена кабинка, най-вероятно канцелария на някогашния контрольор на поточната линия. Друго нямаше.

Зад гърба му нещо прошумоля и той рязко се обърна. По алеята към него тичаше мъж, в ръката му зловещо проблясваше дълъг кухненски нож. Дагоста измъкна служебното си оръжие. Видял насочения в гърдите му револвер, мъжът се закова на място, после се завъртя кръгом с явното намерение да побегне.

— Не мърдай, полиция! — дрезгаво излая Дагоста.

Мъжът с подчини и отново се обърна към него. Чертите на лицето му придобиха странно развеселено изражение.

— Ченге, значи! — иронично се провикна той. — Да не повярва човек, че по тези места се е появило ченге!

Остана на място, ухилен до уши. Дагоста си даде сметка, че никога не е виждал по-странен тип: бръснатата му глава беше боядисана в зелено, под долната устна стърчеше рядка козя брадица, на носа му беше кацнало старомодно пенсне, носеше риза от наподобяваща зебло материя и протъркани маратонки „Кед“, които някога са били червени.

— Хвърли ножа! — заповяда Дагоста.

— Хей, спокойно, помислих те за крадец — отвърна онзи.

— Казах да хвърлиш проклетия нож!

Усмивката на непознатия се стопи, ножът издрънча на цимента между двамата.

Дагоста побърза да го изрита встрани.

— А сега бавно се обърни, сложи ръце на стената и се разкрачи! — заповяда той.

— Хей, това да не ти е комунистически Китай? — запъна се непознатият.

— Направи го!

Мъжът неохотно се подчини. След бързия обиск се оказа, че в джобовете му има само портфейл, при това доста тънък.

На шофьорската книжка вътре беше отбелязан адресът на съседната сграда.

— Давате ли си сметка, че можех да ви застрелям на място, господин Къртзема? — промърмори Дагоста, прибра револвера и му върна портфейла.

— Хей, откъде да знам, че си ченге? Помислих, че подготвяш взлом! — Мъжът се дръпна от стената и отупа дланите си от мазилката. — Нямаш идея колко пъти са ме обирали! А вашите хора вече изобщо не реагират. Ти си първото ченге, което се появява тук от месеци насам…

Дагоста му направи знак да замълчи.

— Бъди по-внимателен, нищо повече. Между другото, хич не те бива с ножа. Ако наистина бях крадец, досега да си мъртъв.

Къртзема потърка нос и промърмори нещо.

— Тук ли живееш? — попита Дагоста, стараейки се да не гледа зелената глава. Защо се е боядисал така, по дяволите?

Онзи кимна.

— От колко време?

— Вече три години. Държах една мансарда в Сохо, ама ме изритаха. Само тук не ми пречат на работата.

— И що за работа е тя?

— Дълга и широка — въздъхна мъжът, после изведнъж стана предпазлив: — А и защо трябва да ти обяснявам?

Дагоста извади значката и служебната си карта.

— Аха, отдел „Убийства“ — промърмори Къртзема. — Пречукали ли са някого?

— Не. Може ли да поговорим вътре?

В очите на зеленоглавия отново се появи подозрение.

— Това обиск ли е? Имаш ли заповед?

— Не, доброволно е — преглътна раздразнението си лейтенантът. — Интересувам се от човека, който е живял тук, Кавакита.

— Така ли се е казвал? Шантав тип, много шантав! — Къртзема тръгна напред и извади ключа за желязната врата на жилището си. Дагоста прекрачи прага и се озова в още едно огромно помещение, боядисано в белезникаво бяло. Край стените бяха подредени множество метални контейнери, преливащи от боклуци. В ъгъла стърчеше изсъхнала палма, а от тавана висяха безброй тънки усукани въженца, боядисани в черно, които наподобяваха странна, родена в кошмари гора. В далечния край на помещението се виждаха дюшек, мивка, тоалетна чиния без капак и котлон. С това се изчерпваше и цялата покъщнина.