Маршрут 666

Оглавление

Ами ако все пак има?!

— Лейтенант! — подвикна с леко потрепващ глас Марго. — Имаш ли представа какво е това?

Той приближи и погледна вкамененото парче в ръцете й.

— Нямам.

— Това е Liliceae mbwunensis, храната на Мбвун.

— Стига бе! — зяпна Дагоста. — Будалкаш ме, нали?

— Много ми се иска да беше така — мрачно поклати глава Марго.

Останаха като вкопани по местата си. Слънцето бавно се скри зад Палисадите, позлатявайки покривите на далечните сгради оттатък реката. После Марго въздъхна и се приготви да пусне откритието си в сака, но в същия момент забеляза нещо, което до този моменти беше убягнало.

В основата на корена личеше малка драскотина във формата на двойно V. Което можеше да означава само две неща: или рутинен хибриден експеримент, или изключително сложна процедура, свързана с генното инженерство.

30

Вратата рязко се отвори и Хейуърд влезе в малката канцелария с пълна уста. Преглътна последната хапка риба тон и обяви:

— Току-що се обади капитан Уокси. Вика ви долу, в отделението за разпити. Пипнали са го.

— Кого? — попита Дагоста и вдигна глава от набодения с карфици плот за издирвани лица, който бе заменил задигнатата от Уокси карта.

— Как кого? — изви вежди сержантът. — Убиеца имитатор, естествено.

— Без майтап? — изгледа я той, после грабна сакото си от закачалката и се стрелна към вратата.

— В най-затънтените пущинаци на Сентрал Парк, точно където предполагал капитанът — обясни Хейуърд, докато прекосяваха оперативната зала и се насочваха към асансьора. — Един от патрулните чул шумотевица в храстите и отишъл до провери. Мръсникът току-що бил наръгал някакъв скитник и се готвел да му резне главата.

— Как е разбрал, че възнамерява точно това?

— Питайте капитан Уокси — сви рамене сержантът.

— Оръжието?

— Ръчно изработен нож, груба работа — скептично обясни тя. — Точно такъв, какъвто търсят.

Вратата на асансьора се плъзна и пред очите им изплува мършавата фигура на Пендъргаст. Веждите му въпросително се повдигнаха.

— Убиецът е долу, в стаите за разпит — информира го Дагоста. — Уокси наредил да ме повикат.

— Ти да видиш! — промърмори агентът на ФБР, пропусна ги да влязат и натисна бутона за втория етаж. — Значи сме там. Изгарям от любопитство да зърна що за птица е пипнал нашият капитан.

Отделението за разпити в сградата на Полис Плаза №1 представляваше мрачен коридор с бетонни стени, от двете страни на който се точеха боядисани в сиво стаички с тежки метални врати. Дежурният натисна бутона за отваряне и ги насочи към стената за наблюдение на килия №9. Пред стъкления панел се беше настанил Уокси, удобно изтегнат в стола. Чул стъпките им, той се обърна. Появата на Пендъргаст отбеляза с недоволна гримаса, на Дагоста само изсумтя, а на Хейуърд изобщо не обърна внимание.

— Пропя ли? — попита Дагоста.

— Не е спрял — изгрухтя дебелият капитан. — Но засега дрънка само глупости. Нарича се Джефри и толкоз. Ама скоро ще го изцедим. Помислих си, че ще пожелаеш да му зададеш няколко въпроса — великодушно добави той, доволен от триумфа.

Мъжът оттатък стъклото имаше раздърпани дрехи и див поглед. Устните му мърдаха с трескава бързина, някак гротескна на фона на скованата фигура.

— Тоя? — възкликна недоверчиво Дагоста.

— Точно той.

— Струва ми се прекалено дребен за това, което е свършил.

— Сигурно е ял доста бой, затова не е пораснал — направи гримаса Уокси.

Дагоста се наведе и включи микрофоните. От репродуктора над стъклото потече пълноводен порой от ругатни и проклятия. Лейтенантът послуша известно време, после изключи уредбата и попита:

— Оръжието на престъплението?

— Ръчна изработка — сви рамене Уокси. — Къс стомана, набит в дърво, увито в плат и някакви лепенки. Трудно е да се каже какво точно представлява. Трябва да изчакаме мнението на криминолозите.

— Стомана значи — подхвърли Пендъргаст.

— Аха, стомана.

— Не камък.

— Вече ви казах, че е стомана. Ако искате, можете да я видите.

— О, ще я видим — промърмори Дагоста и се дръпна от стъклото. — Но сега искам да чуя какво ще изпее това приятелче. — Обърна се и тръгна към вратата, следван по петите от Пендъргаст.

Номер девет не се отличаваше по нищо от хилядите килии за разпит в полицейските участъци, пръснати из цялата страна. Заподозреният беше окован с белезници за стола отвъд изподрасканата дървена маса в средата, а пред нея имаше още няколко стола, на един от които седеше отегчен следовател, приведен над записващото устройство и абсолютно равнодушен към пороя от ругатни, който го заливаше. Двама въоръжени полицаи бяха изправени един срещу друг, а страничните стени бяха заети от две черно-бели фотографии с многократно увеличение. На едната се виждаше сгърченото обезглавено тяло на Никълъс Битърман, проснато в тоалетната на Белведере, а от другата гледаше усмихнатата физиономия на Памела Уишър, станала популярна в цялата страна благодарение на „Поуст“. Монтираната на тавана видеокамера безстрастно регистрираше хода на разпита.

Дагоста седна до следователя, вдъхвайки познатата миризма на килията, наситена с пот, страх и мръсни чорапи. Уокси внимателно се настани до него, а Хейуърд се изправи до по-близкия униформен полицай. Пендъргаст се облегна на вратата и небрежно скръсти ръкавите на безупречния си тъмен костюм.

Задържаният млъкна при появата им и започна да ги оглежда изпод сплъстените кичури мръсна коса, покриващи челото му. Очите му светнаха в мига, в който ги спря върху Хейуърд, после продължиха нататък.