Маршрут 666

Оглавление

— Нима нямате чувство за приличие? — прошепна жената.

Смитбек мълчаливо постави апаратчето на масичката и усети как ушите му пламват.

— Съжалявате за смъртта на дъщеря ми, но това не ви пречи да използвате тази отвратителна машинка! — продължи жената. — При това, след като ви допуснах в дома си.

Смитбек отмести очи и сконфузено се размърда в креслото.

— Ами, такова… — запелтечи той, — много съжалявам… Аз само… Просто работата ми е такава… — Даде си сметка за нелепата ситуация и безпомощно млъкна.

— Току-що загубих единствената си дъщеря, която беше и единственият ми близък човек. Чии чувства, според вас, трябва да бъдат щадени?

Смитбек трябваше да направи доста усилия, за да я погледне в очите. Тя го гледаше все така втренчено, скръстила ръце в скута. В душата му нахлу странно чувство, толкова неприсъщо за природата му, че почти не успя да го дефинира. Смущение. Не, не беше това. Беше срам. Едва ли би се почувствал по този начин, ако се бе борил за тази сензация, ако я бе завоювал сам, без чужда помощ и благоприятното стечение на обстоятелствата. Но пред лицето на дълбоката скръб на жената, до която се беше добрал с хитрост и дребни лъжи, въодушевлението му бързо започна да се изпарява. На негово място се появи друго, съвсем непознато усещане, което прогони стръвта към сензации.

Пръстите на госпожа Уишър се разплетоха и посочиха към масичката за четене в съседство.

— Доколкото мога да преценя, вие сте същият Смитбек, който пише за този вестник, нали?

Очите му проследиха жеста й и се спряха върху екземпляра на „Поуст“, сгънат на масичката. Той бавно кимна:

— Да.

Пръстите й отново се преплетоха в скута.

— Просто исках да съм сигурна. И каква е важната информация за смъртта на дъщеря ми? Не, замълчете. Няма съмнение, че и това е част от маскарада.

Нова продължителна пауза. Единственото му желание беше да стане и да се пръждосва по дяволите. Защо още се бави онзи Джордж, когото очаква опечалената майка?

— Как го правите? — попита тя.

— Кое?

— Как измисляте цялата тази помия? Едно брутално убийство очевидно не е достатъчно за хора като вас. Непременно държите да окаляте и паметта на жертвата, нали?

— Госпожо Уишър — мъчително преглътна репортерът. — Аз само…

— Като чете тази помия, човек остава с впечатлението, че Памела е била просто една богата и разглезена егоистка, която си е получила заслуженото. И хората, които държат вестника в ръцете си, почти се радват на убийството. Затова ви задавам този простичък въпрос: Как го правите?

— Обитателите на този град обръщат внимание само на това, което им натикаш под носа, госпожо Уишър — започна Смитбек, но веднага замълча. Жената насреща му очевидно щеше да приеме тривиалните оправдания с по-голям скептицизъм и от неговия.

— Вие не знаете абсолютно нищо за нея, господин Смитбек — промълви тя, леко изправяйки гръб. — Забелязвате само онова, което е на повърхността. Нищо друго не ви интересува.

— Не е така! — възкликна той с плам, от който сам се изненада. — Интересуват ме и много други неща. Много бих желал да опозная истинската Памела Уишър.

Жената го изгледа втренчено, след което стана, излезе от стаята и се върна с голяма фотография в рамка. На нея беше запечатано шестгодишно момиченце, което се люлееше на въжена люлка, окачена на клона на вековен дъб. Широката усмивка разкриваше липсата на две зъбчета, рокличката и плитчиците се развяваха на вятъра.

— Аз винаги ще помня тази Памела, господин Смитбек — тихо промълви домакинята. — А ако вие наистина проявявате интерес, публикувайте тази снимка. Не другата, на която я представяте като някакво безмозъчно същество. — Седна на мястото си и механично придърпа полата над коленете. — Баща й почина преди шест месеца и тъкмо беше започнала да се усмихва отново. Наесен трябваше да започне работа, но преди това искаше да се позабавлява. Нима това е престъпление?

— Работа? — вдигна очи Смитбек.

Жената замълча за момент, оглеждайки го в погребалния сумрак.

— Да, работа. В хоспис за болни от СПИН. Ако си бяхте направили труда да проучите, със сигурност щяхте да го узнаете.

Смитбек смутено преглътна.

— Това е истинската Памела — добави с потрепващ глас тя. — Мила, щедра, състрадателна, изпълнена с жизненост. За нея искам да напишете!

— Ще направя всичко, на което съм способен — промълви журналистът.

Мигът отлетя и мисис Уишър отново стана невъзмутима и далечна. Тя наклони леко глава и направи почти незабележимо движение с ръка. Смитбек разбра, че го отпраща. Измърмори някакви благодарности, прибра си касетофона и пое към асансьора с максималната приемлива бързина.

— И още нещо — настигна го гласът на госпожа Уишър, твърд както преди. Той се закова под рамката на двойната френската врата. — Не ми казват кога и защо е умряла. Не ми казват дори как е умряла. Но аз съм сигурна в едно — тя не е умряла напразно!

Изречени с пламенно убеждение, тези думи го накараха да се обърне.

— Преди малко споменахте, че хората в нашия град не обръщат внимание на нищо, което не им е навряно под носа. Значи трябва да направя точно това.

— Как?

Госпожа Уишър се облегна назад, лицето й потъна в сянката. Обзет от внезапна слабост, Смитбек прекоси входния вестибюл и натисна копчето на асансьора. Погледна детската фотография на Памела Уишър едва на улицата, примижал под ярката слънчева светлина. И внезапно си даде сметка, че току-що беше разговарял с една изключително достойна и заслужаваща уважение дама.

5

Металната врата в дъното на дългия коридор бе дискретно маркирана с неголеми букви в блоков шрифт: „Съдебна антропология“. Това бе музейната лаборатория за изследване на човешки останки, обзаведена по последна дума на науката и техниката. Марго завъртя топката, но с изненада установи, че е заключено. Странно. На това място беше изследвала какво ли не — от перуански мумии до предполагаеми косми от Йети. И тази врата винаги беше отключена. Протегна ръка да почука, но тя увисна във въздуха, защото в същия миг вратата се отвори.