Маршрут 666

Оглавление

Недочакал овации, Смитбек се обърна към бара и отпи нова глътка. Страхотно нещо е това журналистиката, помисли си. Сам, с голи ръце и перо, той бе успял да изправи целия град на нокти. Нещастната Джини беше затрупана с обаждания за наградата, дори се наложи дай помага една от опитните и верни телефонистки. Прегряха и линиите на кметството. Госпожа Уишър би трябвало да е доволна от страхотната му работа.

За много кратък миг допусна, че е стигнал до този резултат благодарение ловката манипулация на самата госпожа Уишър. Прогони тази мисъл с нова глътка, затвори очи и зачака приятното затопляне в стомаха. Беше прекрасно, като мечтата за един по-добър свят.

От унеса го извади леко докосване по рамото. Брайс Хариман, репортерът на „Таймс“, който също отразяваше случая „Уишър“.

— О! — разочаровано възкликна Смитбек.

— Добра работа, Бил — поздрави го Брайс и се облегна на бара, без да сваля ръка от рамото му. — „Килианс“, моля — поръча на бармана.

Мили Боже, въздъхна Смитбек. Точно на този ли трябваше да налети?

— Хитро, много хитро — продължи Хариман. — Бас държа, че в „Поуст“ са подивели от радост!

— Ами така си беше — рече Смитбек.

— Всъщност трябва да ти благодаря, защото ми даде идея за един доста интересен подход — добави Хариман и отпи изискана глътка от чашата пред себе си.

— Така ли? — безразлично подхвърли Смитбек.

— Така. Всъщност следствието буксува. На практика е парализирано. — Срещна недоумяващия поглед на Смитбек и доволно кимна. — След обявата за тази награда започваха да се обаждат всякакви откачалки. Което означава, че полицията няма как да не ги приеме сериозно, един по един. И в момента си губи времето за проверка на стотици фалшиви следи. Нека ти дам един приятелски съвет, Бил. На твое място не бих се мяркал около главното управление за известно време. Примерно — за десетина години.

— Я не ме занасяй! — ядоса се Смитбек. — Ние направихме голяма услуга на полицията.

— Разговарях с някои нейни представители, които не са на това мнение.

Смитбек се извърна и отпи глътка от уискито. Отдавна беше свикнал с подобни подмятания от страна на съперника си. Випускник на елитна гимназия, Брайс Хариман беше дълбоко убеден, че е дар божи за света на пишещите братя. Но в действителност си беше едно обикновено лайно. За Бил Смитбек важното беше, че все още поддържа добри отношения с лейтенант Дагоста.

— Как се харчи днес „Таймс“? — невинно попита той. — Ние в „Поуст“ качихме продажбите с четиридесет на сто в сравнение с миналата седмица.

— Не знам и не ме интересува. Истинският журналист не брои тиражите.

Смитбек побърза да се възползва от превъзходството си:

— Признай, че те прекарах, Брайс. Аз взех интервюто от госпожа Уишър, а не ти.

Лицето на Хариман помръкна от точното попадение. Явно началството го бе скастрило здравата.

— Мдаа — изсумтя той. — Но тя те изигра като пеленаче. Завъртя те на малкия си пръст. Защото истинската сензация е другаде.

— И къде по-точно?

— В самоличността на втория скелет. Нали знаеш, че ги преместиха? — Хариман отпи глътка бира, продължавайки да го фиксира. — Да не би да не си разбрал, защото си бил прекалено увлечен в раздумка с подземното куко?

Смитбек с мъка успя да скрие изненадата си. Хей, тоя май го пързаляше! Не, едва ли… Студените очи зад костенурковите рамки на очилата го гледаха презрително, но бяха напълно сериозни.

— Още не съм се заел с това — отвърна предпазливо.

— Не думай — потупа го по гърба Хариман. — Сто хилядарки награда, а? Това е заплатата ти за две години. Гледай да не издъниш пак твоя „Поуст“!

Изсмя се, хвърли петдоларова банкнота на бара и си тръгна.

Смитбек впери гневен поглед в отдалечаващия се гръб. Значи телата са преместени от „Съдебна медицина“. Би трябвало сам да го научи. Но къде са ги откарали? Нямаше съобщения за погребения, нищо. Сигурно са в някоя лаборатория с по-добро оборудване от съдебномедицинската. Някое сигурно местенце, което едва ли има нещо общо с Колумбийския университет или центъра „Рокфелер“, където щъкат хиляди студенти и сътрудници. В края на краищата, отговорен за разследването е лейтенант Дагоста — един доста труден тип, който хич не обича да го пришпорват. Защо ли е преместил телата?

Дагоста.

После изведнъж му просветна. И се досети, не — по-скоро разбра, къде се намират скелетите.

Пресуши чашата, смъкна се от столчето и с широки крачки прекоси дебелия червен килим към редицата телефонни кабини във входното фоайе. Пусна монета от четвърт долар в най-близкия апарат и започна да натиска бутоните.

— Кърли слуша — чу се загрубял от годините женски глас.

— Здрасти, Кърли! Обажда се Бил Смитбек. Как я караш?

— Екстра, доктор Смитбек. Отдавна не съм ви виждала насам.

Жената на име Кърли работеше на служебния пропуск в Природонаучния музей и по навик титулуваше „доктор“ всеки, с когото влизаше в контакт. Смитбек беше дълбоко убеден, че тази жена ще остане вечно в украсената с бронзови орнаменти будка до входа. Владетели ще се раждат и умират, династии ще се издигат до величие и ще рухват в прахта, но Кърли винаги ще бъде там, за да проверява пропуските на служителите.

— Кърли, нали помниш онези две линейки, които пристигнаха в сряда вечер? — бързо попита той. — Кога точно дойдоха?

Помоли се на Бога древната портиерка още да не е разбрала, че отдавна е напуснал музея и е станал репортер.

— Чакайте да видя — рече Кърли без следа от припряност. Помълча малко, после добави: — Не мога да си спомня такова нещо, докторе.