Маршрут 666

Оглавление

Очите на Мефисто ги гледаха с изключителна проницателност.

— Значи си кметът Уайти, а? — рече той. — Банално, друже. Едва ли внушава уважение. Но като те гледам какъв си албинос, май става… — Съскането бавно отстъпваше място на нормален говор.

Проницателните очи се спряха върху Дагоста и той с неудобство пристъпи от крак на крак. Какъвто и да е тоя тип, в никакъв случай не е откачен, каза си той. Поне не съвсем.

— Ами тоя?

— Пурата. Моят бегач.

Подозрителните очи на Мефисто дълго не се отместиха от лицето на Дагоста.

— Никога не съм чувал за тая „Гробница на Грант“ — промърмори най-сетне той и пренасочи погледа си към Пендъргаст.

— Голяма мрежа от обслужващи тунели под Колумбийския — поясни агентът. — Не сме много и предпочитаме да не се забъркваме с другите. Пък и студентите са щедро племе…

Мефисто кимна с разбиране. Недоверието му постепенно се стопи, на лицето му си появи иронична усмивка.

— Това за студентите е вярно. А в днешно време винаги е приятно да срещнеш съмишленик. Дай да закусим по случай запознанството ни, пък после ще говорим.

Плесна с ръце и извика:

— Столове за гостите! Разпалете тоя огън! Скаут, донеси месо!

От сянката изскочи дребен човек и пъргаво се сурна към вратата на вагона. Друг, който до този момент седеше с кръстосани крака на пода, бавно се надигна и закуцука към огъня с вдървени крака. Хвърли няколко летви върху жарта и я разрови с дълъг шиш. Тук и бездруго е горещо като в пъкъла, рече си Дагоста, усетил струйките пот под кирливата риза.

В помещението се появи мъж с огромни мускули, остави два кашона в краката на Мефисто и се оттегли.

— Моля, господа — каза с иронична тържественост домакинът и с царствен жест махна към кашоните.

Дагоста внимателно се отпусна върху единия от тях. В същия миг се върна онзи, когото нарекоха Скаут. В ръката си държеше нещо мокро, увито в стар вестник, което тежко шляпна до огъня. Стомахът на Дагоста рязко се сви, догади му се. Във вестника имаше огромен плъх с размазана глава и все още потръпващи крайници.

— Чудесно! — радостно се ухили Мефисто. — Пресен улов, както сами можете да се убедите. — Спря пронизващия си поглед върху лицето на Пендъргаст и небрежно подхвърли: — Ядете тунелни зайчета, нали?

— Естествено — невъзмутимо отвърна агентът.

Дагоста усети как якият мъжага се изправя зад тях. Постепенно си даде сметка, че им предстои проверка, която на всяка цена трябва издържат.

Мефисто се протегна и хвана с една ръка трупа, а с другата дълъг шиш. Наниза плъха през ануса чак до главата и мълком го остави да се пече. Дагоста гледаше с ужас как козината на животното бързо пламна и се сгърчи, а тялото потръпна конвулсивно за последен път. Миг по-късно пламна целия труп и вагонът се изпълни с противен лют дим. После пламъците угаснаха, а овъглената опашка се нави като тирбушон.

Мефисто изчака още малко, след което отмести шиша от жарта, извади нож и остърга остатъците от козината. Проби корема, за да освободи газовете, издули го от високата температура, после го върна над огъня, този път малко по-високо.

— За да приготвиш le grand souris en brochette, е нужен опит — похвали се той.

Дагоста седеше и чакаше с ясното съзнание, че всички погледи са насочени към тях двамата. Не искаше дори да си представи, какво би последвало, ако покажат признаци на отвращение.

Минутите течаха една след друга, плъхът цвърчеше над огъня. Мефисто въртеше шиша.

— Как го предпочиташ? — обърна се към Пендъргаст. — Аз ги ям алангле.

— И аз — отвърна Пендъргаст с такава непринуденост, сякаш му предлагаха хапки в дневния бар на „Хилтън“.

„Това е просто едно животно — отчаяно се убеждаваше Дагоста. — Няма да ме убие за разлика от тези наоколо.“

Мефисто въздъхна нетърпеливо.

— Как ви се вижда, дали е готов?

— Готов е, дайте го насам — потри длани Пендъргаст.

Дагоста замълча.

— Това плаче за пиячка! — викна Мефисто и миг по-късно пред него се появи преполовена бутилка вино. — Хей, имаме гости! — погледна я с отвращение и небрежно я метна в ъгъла. — Дайте нещо подходящо!

След малко донесоха прашасало шише „Колд Дък“ и три пластмасови чаши. Мефисто дръпна шиша от огъня и изтръска печения плъх върху вестника.

— На вас се пада честта — обяви и го побутна към Пендъргаст.

Дагоста се бореше с обземащата го паника. Ами сега? Със смесица от облекчение и ужас видя как агентът пое плъха и без сянка от колебание впи устни в дупката на хълбока. Разнесоха се засмукващи звуци и Дагоста усети как всеки миг ще повърне.

Облизвайки устни, Пендъргаст остави плъха пред Мефисто.

— Превъзходно! — каза лаконично той.

— Интересна техника — кимна Мефисто.

— По-скоро задължителна — сви рамене Пендъргаст. — Из нашите тунели хвърлят много отрова. Винаги можеш да я усетиш по вкуса на черния дроб.

Усмивката на Мефисто стана широка и този път съвсем искрена.

— Ще го запомня — кимна той, после отряза няколко парчета месо от бутчето и ги подаде на Дагоста.

Решителният момент. Лейтенантът по-скоро усети, отколкото видя как исполинът зад гърба му застива от напрежение. Затвори очи и захапа месото с престорено удоволствие. Глътна го почти наведнъж, преди да усети вкуса му. После храбро се усмихна, полагайки отчаяни усилия да потисне протестите на стомаха си.

— Браво! — похвали го Мефисто. — Истински чревоугодник!

Напрежението във въздуха чувствително намаля. Дагоста се отпусна на кашона, притиснал корема си с фалшиво задоволство. Тишината във вагона отстъпи място на смях и полугласни разговори.